Р. Салваторе - Трилогия за мрачния елф

— Врагове? — попита той.

Очевидно смаян, главатарят на бандата сбърчи чело и извика нещо на неразбираемия си език, от което Дризт си помисли, че е различил думите „човек“, „слаб“ и „роб“. Гнолите усетиха притеснението на мрачния елф и започнаха нервно да попипват оръжията си и да се споглеждат.

— Трима мъже — каза Дризт.

Гнолът яростно заби копието си в земята.

— Убий старата! Хвани двете!

— Жени?

Злокобна усмивка се плъзна по лицето на кучеподобния звяр и Дризт малко по-малко започна да разбира къде е неговото място в този конфликт.

— Ами децата? — попита бавно и ясно той, гледайки главатаря на бандата право в очите.

Този въпрос потвърди всичките му опасения. Дризт можеше да приеме нормалната жестокост, проявяваща се между смъртни врагове, но не можеше да забрави последния и единствен път, в който бе участвал в подобно нападение. Тогава беше спасил едно малко елфче, бе скрил момиченцето под трупа на собствената му майка, за да го предпази от яростта на мрачните елфи, от яростта на неговите сънародници. Дризт бе видял много злини през живота си, но убийството на деца бе най-жестоката от всички.

Гнолът заби копието си в земята, а муцуната му се сбърчи в лукава усмивка.

— Не мисля… — каза равно мрачният елф, а в лилавите му очи заиграха огнени пламъци. Гнолите забелязаха, че ятаганите вече са се озовали в ръцете му.

Муцуната на водача отново се сбърчи, но този път от ужас. Звярът не знаеше какъв ще е следващият ход на мрачния елф, но се опита да вдигне копието си и да се защити… Ала беше твърде късно.

Дризт бе бърз като светкавица. Преди върхът на копието дори да е помръднал, елфът се хвърли напред с ятаганите си. Гнолите останаха вцепенени от ужас, когато видяха как остриетата с два замаха прерязаха гърлото на главатаря на бандата. Безмълвен, гигантският водач полетя назад, напразно притиснал врата си с две ръце.

Гнолът, стоящ непосредствено до него, реагира първи, вдигна копието си и се втурна към Дризт. Умелият мрачен елф с лекота отби първата атака, но и се постара да не забави огромното създание. В момента, в който то премина край него, пъргавият До’Урден се претърколи и го изрита в глезените. Загубил равновесие, гнолът се препъна, полетя и копието му се заби дълбоко в гърдите на друг изненадан звяр.

Препъналият се гнол сграбчи острието, но то беше заседнало — върхът му се бе забил здраво в гръбнака на злощастния му сънародник. Но звярът не беше загрижен за умиращия си другар — всичко, което искаше, бе да си вземе оръжието. Той натискаше, дърпаше и въртеше, сипеше ругатни и плюеше в агонизиращото лице на сънародника си, докато един ятаган не се вряза в черепа му.

Друг от бандата забеляза, че мрачният елф се е разсеял и реши, че ще е по-благоразумно да го изненада отдалеч, вдигна копието си и се приготви да го хвърли. Но още преди оръжието да е полетяло, Гуенивар скочи върху гнола и двамата се затъркаляха по земята. Кучеподобното създание нанасяше тежки удари по мускулестите бедра на пантерата, но острите и нокти бяха далеч по-ефективни от неговите атаки. За част от секундата, Дризт успя да извърне поглед от тримата мъртви гноли в краката си, да види четвъртият, лежащ мъртъв в лапите на пантерата, и петият, който бе хукнал да бяга.

Гуенивар се отскубна от хватката на мъртвия гнол. Гладките и мускули трепереха от нетърпение, сякаш се готвеха за така очакваната команда. Дризт се огледа наоколо, огледа труповете, кръвта по ятаганите си и ужасените изражения, застинали върху мъртвите лица. Осъзна, че за пръв път се намесва в подобна ситуация — стоеше на пътя на две раси, за които не знаеше почти нищо. Въпреки това, той се замисли. В съзнанието му се бе загнездил един образ — усмивката на главатаря на гнолите и радостното му обещание да убие децата на фермерите. Залогът беше твърде голям.

С решителен глас, Дризт се обърна към Гуенивар:

— Хвани го.

Гнолът хукна надолу по пътеката, а очите му се стрелкаха във всички посоки — навсякъде, зад всяко дърво и всеки камък, му се привиждаха тъмни фигури.

— Мрачен елф! — повтаряше си отново и отново, сякаш самата дума го окуражаваше да бърза. — Мрачен елф! Мрачен елф!

Задъхан и останал без дъх, гнолът се озова в малка горичка, намираща се в една урва между два голи планински хребета. Изтощеното същество се препъна в един дънер, подхлъзна се и охлузи ребрата си в един остър камък, целият покрит с мъх. Но тези дребни препятствия в никакъв случай нямаше да спрат изплашения гнол. Той знаеше, че е преследван и с крайчеца на очите си улавяше чуждото присъствие, приплъзващо се из сенките.