Р. Салваторе - Трилогия за мрачния елф

Но Дризт До’Урден нямаше да се предаде. Подземният мрак беше светът на неговата раса, на семейството му — в тази тъмнина елфът не можеше да намери мир и спокойствие. Ръководен от принципите си, той се бе опълчил срещу Лот, Кралицата на Паяците — злата богиня, която мрачните елфи поставяха над всичко друго, дори и над собствения си живот. Те, както и семейството му, не можеха да простят светотатството, а в Подземния мрак нямаше убежище, което да скрие Дризт от омразата им.

Дори и да вярваше, че слънцето ще го изгори докрай, така както бе унищожило ботушите и безценният му пиуафуи, дори и да знаеше, че ще се превърне в сивкав дим, понесен от ледения планински вятър, мрачният елф щеше да запази принципите и достойнството си — тези качества, които бяха осмислили живота му.

Дризт сграбчи останките от плаща си, дръпна ги и ги захвърли в дълбоката пропаст. Хапещият вятър брулеше потното му чело, но елфът продължи напред с гордо вдигната глава и широко отворени лилави очи.

Това беше съдбата, която беше избрал.

На склона на една друга планина, недалеч от убежището на Дризт, още едно същество наблюдаваше изгряващото слънце. Улгулу също бе напуснал родното си място — смрадливите, димящи разломи на Геена, но не по собствена воля. Такава беше неговата участ, неговата предначертана съдба. Улгулу трябваше да израсне в този свят, докато стане достатъчно могъщ, за да се завърне у дома си. Неговото призвание беше убийството. Хранеше се с живота на немощните смъртни около себе си и се готвеше да посрещне зрелостта — огромен, силен и ужасяващ.

С всяко убийство, Улгулу ставаше все по-могъщ.

Дризт пропълзя в сянката на храсталака и мина покрай плоския, гол камък, който отвеждаше до пещерата, до новия му дом. Знаеше, че нещо скоро е минало оттук, при това много скоро. Нямаше видими следи от съществото, но миризмата му беше силна.

Горе на скалите, над пещерата и полегатия склон, Гуенивар обикаляше в кръг. Видял пантерата, мрачният елф се поуспокои. Дризт и вярваше съвсем безрезервно, знаеше, че тя може да прогони от скривалището му всеки неприятел, опитал се да им устрои засада. Елфът потъна в мрачния процеп в скалата и се усмихна, когато чу стъпките на пантерата, слизаща от скалата. Гуенивар бдеше над него.

Дризт спря зад един камък, точно при входа на пещерата, за да приспособи очите си към тъмнината. Слънцето още грееше ярко, въпреки че бе започнало да се спуска на запад към хоризонта, но в пещерата бе тъмно, толкова тъмно, че елфът трябваше да нагоди зрението си към инфрачервения спектър. Веднага щом привикна към тъмнината, Дризт видя неканения си гост. Иззад една скала, в дъното на голямата пещера, струеше ясен топлинен блясък — топлина от живо същество. Елфът се почувства видимо облекчен. Гуенивар беше само на няколко крачки от него, а и той, съдейки по големината на камъка разбра, че неприятелят не беше огромно същество.