Р. Салваторе - Трилогия за мрачния елф

На трийсет и третия ден, малко след като бе развалил временния си лагер, мрачният елф усети лекия и свеж въздух, напомнящ му за онзи прохладен и широк свят, който дълго бе пазил в сърцето си.

Дризт извади фигурката от черен оникс от кесийката си и призова Гуенивар. Нетърпеливи, двамата приятели продължиха заедно в очакване всеки миг и след всеки завой таванът да изчезне.

Скоро навлязоха в малка пещера. Тъмнината отвъд естествената каменна арка, сякаш не изглеждаше толкова мрачна и тягостна, колкото тази, която оставяха след себе си. Дризт затаи дъх и пусна Гуенивар навън.

Звездите проблясваха и надничаха от разкъсаните облаци в нощното небе. Сребърната луна, скрита в сянката на огромен облак, разпръскваше светлината си с матов блясък, а вятърът пееше своята планинска песен. Дризт беше на Повърхността на Царствата, застанал на хребета на висока планина, в средата на огромен планински масив.

Мрачният елф не усещаше хапещия, леден полъх на вятъра. Дризт дълго остана така, вперил поглед в необятното пространство, разкриващо се пред очите му, загледан в блуждаещите облаци, бавно следващи въздушните си пътеки към луната.

Разбираща, както винаги, Гуенивар остана до него.

Мрачният елф седна на голия планински склон и се загледа в червения блясък, издигащ се над източния хоризонт. Навярно за стотен път наблюдаваше изгрева. Вече познаваше ослепителната светлина на слънцето и силната болка, която всеки път пронизваше лилавите му очи — очи живели в тъмнината на Подземния мрак в продължение на четири десетилетия.

Въпреки това, когато жаркото слънце надникна над хоризонта, мрачният елф не извърна глава. Той прие светлината като пречистване — болката му беше необходима, за да продължи по избрания път и да се превърне в обитател на Повърхността.

Сив дим се заизвива пред лицето на тъмнокожия елф. Той дори не погледна надолу — вече знаеше какво се е случило. Неговият пиуафуи, магическият плащ, който толкова години го бе пазил от дебнещите очи на съществата, обитаващи Подземния мрак, най-накрая бе отстъпил пред силата на дневната светлина. Магията на плаща бе започнала да отслабва още преди няколко седмици, а сега и самият той се разпадаше. Дрехата се топеше и цялата се осея с широки дупки.

Мрачният елф се опита да я прикрие с ръце. Искаше да спаси малкото, останало от плаща му, но знаеше, че усилията му ще са напразни — пиуафуи бе обречен на разрушение в този свят, толкова различен от земята, в която бе сътворен. Клетото същество отчаяно притисна магическата дреха към себе си, сякаш в съдбата и виждаше своята собствена участ.

Слънцето се издигна високо в небето и сълзи се затъркаляха от лилавите очи на мрачния елф. Вече не можеше да различи дима, не можеше да различи нищо, освен блясъка на страховитото огнено кълбо, но въпреки това не помръдна от мястото си. Той остана загледан в зората на деня.

За да оцелее, трябваше да се приспособи.

Мрачният елф заби крак в една остра каменна издатина, за да отвлече вниманието си от болката и вцепенението, което всеки момент заплашваше да го погълне. Замисли се колко са изтънели прекрасните му ботуши. Знаеше, че и те, като пиуафуи, скоро ще изчезнат.

Ами ятаганите? Нима и тези удивителни елфически остриета, които толкова пъти му бяха помагали, нима и те щяха да изчезнат? Ами Гуенивар, вълшебната му пантера и приятелка, и нея ли я очакваше същото? Елфът посегна несъзнателно към кесийката си, за да усети прекрасната, идеално изваяна, фигурка, с която призоваваше котката. В този миг на несигурност, твърдостта на статуетката го обнадежди, но какво щеше да се случи ако и тя беше изработена от мрачните елфи, ако и нейната магия бе пригодена само за техния свят, обгърнат от тъмнината? Дали и Гуенивар нямаше скоро да изчезне?

— В какво жалко същество ще се превърна! — изстена мрачния елф и отново се усъмни в мъдростта на решението си да напусне земите на Подземния мрак и да забрави злите си сънародници.

Главата му пулсираше от болка, капки пот се стичаха в очите му и усилваха паренето в тях. Слънцето продължаваше да се издига и мрачният елф не издържа повече. Той се изправи, обърна се към малката пещера, която сега беше негов дом и унесено посегна към кесийката си.

Плащът пиуафуи се вееше на парцали около него и едва го предпазваше от хапещия мразовит планински ветрец. В земите на Подземния мрак не духаше вятър, освен леките течения, издигащи се над магмените езера, не се чувстваше и хлад, освен в леденото докосване на немъртвите чудовища. Светът на Повърхността, който мрачният елф познаваше едва от няколко месеца, бе толкова различен и разнообразен. „Дори прекалено“, често си мислеше той.