Р. Салваторе - Трилогия за мрачния елф

Пантерата се изправи, скочи върху младия До’Урден и го повали по гръб. После започна да го потупва игриво с меките си лапи и да го покрива с нежни ухапвания.

Приятелите отново бяха победили и този път се бяха справили с двама съперници.

Дризт остави за малко пантерата, за да размисли над всичко, което се бе случило и разбра, че едно от сраженията не е спечелено напълно. Сега Гуенивар беше до него като приятелка, но духът й беше в ръцете на друг и той не я заслужаваше. Масой бе заробил котката и младият До’Урден не издържаше повече да гледа това робство.

В душата на Дризт не бе останала нито една от тревогите, които го накараха да напусне Мензоберанзан през тази нощ. За пръв път в живота си, той знаеше кой път да избере — пътят към свободата.

Припомняше си предупрежденията на Закнафейн и собствените си разсъждения — мислеше, че е останал без избор.

Наистина, къде можеше да отиде един мрачен елф?

— Навсякъде ще е по-добре, стига да не живее в лъжи — прошепна унесено Дризт.

За пореден път Гуенивар разбра, че думите на младия До’Урден са важни и го погледна. Дризт отвърна на любопитния й поглед, но скоро лицето му се помрачи.

— Отведи ме при твоя господар — настоя той. — При лицемерния ти господар.

Закнафейн потъна в леглото си, заспа бързо и леко и за пръв път, откакто се помнеше, почивката му бе така приятна. Не сънува нищо лошо през тази нощ, не го връхлетяха никакви кошмари. Сънят му бе тих и спокоен и това правеше нощта още по-хубава. Беше се освободил от бремето на своята тайна, от лъжата, която изпълваше всеки негов ден.

Дризт беше оцелял! Дори ужасната Академия на Мензоберанзан не можа да прекърши неукротимия му дух и неговата нравственост. Закнафейн До’Урден вече не беше сам. В сънищата си той видя същите прекрасни възможности, за които си бе мечтал Дризт на излизане от града.

Рамо до рамо те щяха да се изправят — непобедими като едно неделимо цяло срещу извратения живот в Мензоберанзан.

Зак се събуди от пареща болка в крака.

В края на леглото си той видя Бриса със змийския камшик в ръка. Несъзнателно Зак протегна своята към пода, за да вземе меча си.

Оръжието липсваше. До стената беше застанала Виерна и държеше единия меч. В другия край на стаята стоеше Мая, хванала другия.

Как се бяха промъкнали вътре? Възрастният елф се зачуди. Без съмнение бяха използвали магическа тишина. Но въпреки заклинанието, Закнафейн още не можеше да повярва, че не е усетил присъствието им в стаята. Никога не беше хващан така неподготвен, дори и в съня си.

За пръв път беше спал така спокойно, така тихо. Може би в Мензоберанзан тези сънища бяха опасни.

— Матрона Малис желае да те види — заяви Бриса.

— Не съм облечен подходящо — небрежно отвърна Закнафейн. — Коланът и оръжията ми, ако обичате.

— Не обичаме! — кресна най-голямата дъщеря повече на сестрите си, отколкото на Зак. — Не ти трябват оръжия.

Повелителят на меча не беше много сигурен в това.

— Тръгвай веднага — нареди Бриса и вдигна камшика си.

— Ако бях на твое място, първо щях да се уверя какво иска матроната, преди да постъпя така глупаво — с гневен поглед я предупреди Зак.

Припомнила си влиянието на този мрачен елф, Бриса се почувства застрашена и свали камшика.

Закнафейн стана от леглото. Със същия поглед той изгледа поред Мая и Виерна и наблюдаваше реакциите им, за да прецени защо го вика матрона Малис.

Когато излезе от стаята, върховните жрици го наобиколиха, запазвайки разумна, но не голяма дистанция между себе и опасния повелител на меча.

— Трябва да е сериозно — тихо отбеляза Зак, така че да го чуе само Бриса, която предвождаше групата.

Тя се обърна и се ухили зловещо. Усмивката й не разсея подозренията на Закнафейн. Нито пък ги разсея матроната. Когато групата влезе в стаята, завариха Малис, седнала на трона си, приведена напред в нетърпеливо очакване.

— Матрона Малис — поздрави я Зак и направи дълбок поклон, хванал двата края на нощната си риза, за да подчертае неуместното си облекло. Искаше Малис да разбере как се чувства той, когато го правеха за смях посред нощ.

Матроната не отвърна на поздрава му, само се облегна назад в трона си. Без да сваля очи от Закнафейн, тя потърка острата си брадичка с крехката си ръка.

— Ще ми кажеш ли защо ме повика? — осмели се да каже Зак, а в гласа му още се усещаше сарказъм. — Предпочитам да се върна в стаята си и да поспя. Не можем да дадем такова предимство на дома Хюнет — един изморен Повелител на меча.