Р. Салваторе - Трилогия за мрачния елф

Съществото отвърна с щипките си — изви ги към своя гръб с учудваща подвижност и хвана единия преден крак на Гуенивар.

Дризт вече беше свободен; никой не го дърпаше — чудовището беше заето.

Щипките разкъсаха меката плът на пантерата, но кръвта й не беше единствената тъмна течност, обливаща гърба на пещерния въдичар. Силните нокти пробиха черупката на съществото; големите зъби се забиха в тъканта под нея. Кръвта на риболовеца оплиска камъка, а краката му загубиха стабилността си.

Дризт видя как лепкавото вещество под тях започна да се разтваря, при допира с кръвта и разбра какво ще се случи, ако струйка от нея преминеше през влакното, което го държеше. Трябваше да е готов за действие, когато му се удадеше възможност; трябваше да е готов да помогне на Гуенивар.

Пещерният въдичар се катурна на една страна, събаряйки пантерата на пода на пещерата и повличайки Дризт. Мрачният елф се превъртя и описа пълна окръжност във въздуха.

Но кръвта се бе проточила и по влакното. Младият До’Урден усети как лепкавото вещество, започна да се разтваря под ръката му при контакта с гъстата течност.

Гуенивар беше отново на върха на скалата, изправила се срещу чудовището, тя търсеше как да пробие защитата на дебнещите я щипки.

Едната ръка на Дризт беше свободна. Той сграбчи ятагана си, гмурна се напред и заби острието в пещерния въдичар. Съществото политна назад, кръвта му бликна върху младия До’Урден и разтопи омоталото го влакно.

Мрачният елф беше ловък и успя да се задържи за скалата, преди да се е строполил. Ятаганът му обаче вече лежеше върху каменния под.

Дризт беше разсеял пещерният въдичар само за миг, ала й той бе достатъчен на Гуенивар. Пантерата се хвърли срещу своя противник и заби зъбите си в оголената плът, която сама бе разкъсала. Мощната й челюст проникна дълбоко в тялото на създанието и премазваше органите му, докато силните й нокти държаха щипките му далеч от нея.

Докато вторият син се покатери на върха на скалата, пещерният риболовец вече издъхваше. Дризт се повдигна, покачи се и се втурна към своята приятелка пантерата. Гуенивар започна да отстъпва назад, присвила уши и оголила зъбите си.

Отначало младият До’Урден си мислеше, че котката е ранена и заслепена от болка, но когато я огледа по-добре видя, че не е така. По тялото й имаше само една рана и тя не беше сериозна. Дризт я бе виждал и с по-страшни наранявания.

Гуенивар продължаваше да отстъпва от мрачния елф и да ръмжи. Страшното бе отминало и заповедта на Масой започваше да надделява над волята на пантерата, да разкъсва сърцето й. Тя се противопоставяше на повика на магията, опитваше се отново да види Дризт като приятел, не като плячка, но не можеше…

— Какво има, приятелко моя? — меко попита младежът и устоя на порива си да измъкне единствения си ятаган и да се защити. — Не можеш ли да ме познаеш? Колко често сме се сражавали заедно!

Гуенивар се сниши и се приготви за скок. Дризт не извади ятагана си и не направи нищо, с което да застраши живота й. Надяваше се, че тя ще остане вярна на себе си, че е била такава, за каквато я е мислел. Но какво управляваше действията й? Какво бе накарало Гуенивар да дойде тук в този късен час?

Дризт разбра отговора, когато си припомни предупрежденията на матрона Малис — той не трябваше да напуска дома До’Урден.

— Масой те е изпратил да ме убиеш! — каза той, а строгият му глас обърка котката.

Животното се поуспокои и не скочи върху него.

— Ти ме спаси, Гуенивар. Ти устоя на заповедите — ревът на пантерата опроверга думите му, но той продължи: — Можеше да оставиш пещерния въдичар да ме убие вместо теб, но ти не го стори! Нахвърли се срещу него и ме спаси! Пребори се с повика на магията, Гуенивар! Спомни си ме като твой приятел — много по-добър, отколкото някога е бил Масой!

Раздвоена и объркана, пантерата направи още една крачка назад, но скоро ушите й започнаха да се изправят. Дризт забеляза това и разбра, че тя ще предпочете да остане с него, а не да го убие.

— Масой твърди, че те притежава — продължи той, сигурен, че по някакъв начин котката разбира думите му. — Аз искам да сме приятели. Аз съм твой приятел, Гуенивар и няма да се бия с теб. Дори това да ми коства живота!

Дризт се втурна срещу нея; ръцете му бяха далече от ятаганите, а лицето и гърдите му — съвсем незащитени.

Гуенивар не го нападна. Тя се разкъсваше от чувствата си — по-силни от всяка магия; от същите чувства, които я накараха да спаси Дризт от лапите на пещерния въдичар.