Р. Бакър - Тъмнината, която предхожда

— Добър късмет — извика Аритмеас, любимият му авгур и астролог. — Сред низшите касти това да те… насере някоя птица се смята повод за голяма радост.

Зерий искаше да се изсмее, но не можа.

— Но да серат върху тях е единственият късмет, който познават, нали?

— И все пак в тази вяра има голяма мъдрост, Бог сред смъртни. Дребни нещастия като това се смятат за поличба за добри събития. Някаква символична несгода винаги трябва да съпровожда триумфа, за да ни напомня за слабостите ни.

Усети гъдел в бузата си, сякаш и тя бе познала истината в думите на авгура. Това беше поличба! При това добра. Усещаше го!

Боговете отново ме докосват!

Внезапно ободрен, той се качи по стълбите, докато слушаше с интерес как Аритмеас обяснява по какъв начин това събитие съвпада със звездата му, която тъкмо е навлязла в хоризонта на Анагке, Курвата на Съдбата, и сега стои на две случайни оси с Гвоздея на Небесата.

— Прекрасен съвпад — възкликна пълният авгур. — Наистина прекрасен съвпад!

Вместо да заеме отново мястото си на високия трон, Зерий го подмина и направи знак на Аритмеас да го последва. Следван от малко стадо служители, той мина между двата големи стълба от розов мрамор, които бележеха липсващата стена, и излезе на терасата.

Момемн се разпростря пред него като обширен стенопис в приглушени цветове, издигайки се към залязващото слънце. Неговият дворец, Андиаминските простори, покриваше крайморската част от града, така че ако пожелаеше, той можеше да види Момемн в хаотичната му цялост, като просто завърти глава: квадратните кули на еотическия гарнизон на север, монументалните променади и сгради на храмовия комплекс Кмирал право на запад и претрупаната лудница на пристанището по брега на река Фаюс на юг.

Все така заслушан в гласа на Аритмеас, той се загледа към далечните стени, където горите и полята на заобикалящите земи бяха избелени от слънцето. Там, разпръснати по целия пейзаж като плесен върху хляб, виждаше палатките и павилионите на Свещената война. Не много, засега, но Зерий знаеше, че след няколко месеца е възможно да погълнат целия хоризонт.

— Но Свещената война, Аритмеас… Дали всичко това значи, че Свещената война ще бъде моя?

Имперският авгур сплете пухкавите си пръсти и разтърси утвърдително бузи.

— Ала пътеките на Съдбата са тесни, Бог сред смъртни. Трябва и сами да сторим много.

Зерий бе толкова погълнат от диагнозите и предписанията на авгура си, които включваха детайлни инструкции за заколението на десет бика, че първоначално не забеляза пристигането на майка си. Ала тя беше там, слаба сянка в периферията на зрението му, сигурна като смъртта.

— Тогава приготви жертвите, Аритмеас — каза той решително. — Това е достатъчно засега.

Докато авгурът се оттегляше, Зерий забеляза, че робите носят легена с вода, поръчан преди малко.

— Аритмеас?

— Да, Бог сред смъртни?

— Бузата ми… Трябва ли да я мия?

Мъжът размаха комично ръце.

— Не! Оп-определено не, Бог сред смъртни. Жизненоважно е да почакате поне три дена. Жизненоважно!

Тревожеха го още няколко въпроса, ала майка му се приближаваше, следвана от клатушкащото се туловище на евнуха си. Движеше се с гъвкавостта и грацията на петнадесетгодишна девица, въпреки шестдесетте си курвенски години. Тя се обърна с профил към него във вихър от син муселин и коприна, загледана в града, както той бе сторил само преди мигове. По люспите на нефритената й диадема проблесна слънчева светлина.

— Син, който се прехласва от думите на бръщолевещ идиот — каза тя сухо. — Как само стопля това майчиното сърце.

Той почувства нещо странно в държанието й, нещо сдържано . Но пък всички изглеждаха странно разтревожени в негово присъствие напоследък. Зерий не се съмняваше, че причината е в това, че най-накрая е съзрял божествеността, таяща се в него, сега, когато двата велики рога на плана му са били надути.

— Това са тежки времена, майко. Твърде опасни, за да игнорираме бъдещето.

Тя се обърна и го изгледа по начин, едновременно властен и кокетен. Слънцето подсили бръчките й и провлачи сянката на носа й по бузата. Зерий винаги бе смятал, че старите са грозни не само в плътта, но и в духа си. Старостта завинаги трансформираше надеждата в негодувание. Онова, което беше жизнено и амбициозно в младите очи, ставаше импотентно и алчно в старите.

Намирам, че ме обиждаш, майко. Както с външност, така и с държание. Красотата на майка му някога бе легендарна. Докато баща му бе още жив, тя беше най-великолепното притежание на империята. Икурей Истрия, императрица на Нансур, чиято зестра бе изгарянето на имперския харем.