Анди Бригс - Съветът на злото

— Искам да стопя лъжицата ти! — сопна се той объркано.

— Определено си мръднал. Дано не е вродено.

Джейк си даде сметка, че изглежда глупаво, застинал в позата си над масата, но реши, че си има други тревоги. Свръхспособностите му бяха напълно изчезнали.

— „Поздравления, вие активирахте своята регистрация — прочете Джейк. Бе се втурнал обратно в стаята си веднага след обяда и бе отворил пощата си. — Удължаването на членството ви бе одобрено от Съвета. Очаквайте с вас да се свърже представител на Villain.net, за да продължите кариерата си.“

Джейк потръпна. Това поне значеше, че приключението не е свършило. Миг преди да затвори писмото, вниманието му бе привлечено от ситните букви под текста на писмото:

„Villain.net не носи отговорност при нараняване, повреда, или смърт на потребителя (вие) или на други лица (жертви) вследствие на употребата на способностите, които са онлайн. Използването им с престъпна цел се одобрява и подкрепя при условие, че Villain.net получи десет процента от всички парични печалби.“

Джейк се върна на уебсайта с надеждата, че ще може да свали суперсили и сам да експериментира с тях. В средата на екрана се появи съобщението „УСЛУГАТА Е АКТИВИРАНА“ и му попречи да натисне която и да е от възможностите. Джейк се разочарова. Колко трябваше да чака до следващата проба на способностите?

Изключи компютъра и отиде до прозореца. Навън бе учудващо мразовито. Погледна в огледалото на стената, което бе почти скрито под лепенките и картичките, които бе наредил отгоре му, и прокара ръка по лицето си. Наистина бе малко по-блед от обичайното.

Джейк реши да хапне нещо и да излезе да потърси момчетата из града. Така поне щеше да се занимава с нещо, вместо да седи и да чака.

Дните минаваха бавно без никакви вести от Базилиск. Джейк разви манията непрекъснато да проверява пощата си. Възторгът му, когато най-сетне получи ново писмо, се разби на пух и прах, щом установи, че е от Големия Тони. Кратко мръсно текстче, което той вероятно бе сметнал за страхотно, докато го е пишел.

Един ден любопитството подтикна Джейк да въведе „Базилиск“ в търсачката. Избра едно от първите два и половина милиона попадения, което го препрати към Уикипедия. Статията обясняваше, че базилискът е митично създание, чийто поглед е смъртоносен. Джейк се запита дали Базилиск се бе кръстил така сам, или бе получил прякора от други.

Изгаряше от желание да разкаже приключенията си на приятелите си, но бе убеден, че ще го обвинят в лъжа и всичко ще приключи със свада. А и някакъв вътрешен глас му нашепваше егоистични мисли — дарбата бе за него , не за тях.

Останалите явно бяха усетили, че се е отдръпнал от бандата. Един ден, на връщане от поредната безумна мисия, Гадняра дръпна Джейк настрани и прошепна:

— Добре ли си, братле? — попита той, а очите му шареха непрекъснато, сякаш не можеше да се съсредоточи върху едно нещо.

— Да, защо?

— Ами, знам, че ще прозвучи… странно… разбираш ли, но си пребледнял като призрак. Да не си станал фен на готика, а?

— Не мога да се наспя — отвърна Джейк небрежно. Но той също го бе забелязал. Лицето му по принцип бе румено и здраво, а сега под очите му бяха изплували тъмни кръгове, въпреки че спеше повече от обикновено.

— И ми се струва, че вече не се кефиш.

Джейк го изгледа и потисна усмивката си. Нима бандата дебеловрати гамени се притесняваха, че верният им водач ще ги изостави?

— Знаеш как е. Просто се замислих за някои неща. Това е всичко.

— К’ви неща?

— Неща — промърмори Джейк и нарочно не му разясни нищо повече. С крайчеца на окото забеляза, че Гадняра го изгледа, но си замълча.

В четвъртък Джейк реши, че няма смисъл да ходи на редовните срещи с приятелите си и им изпрати есемес да им съобщи. Беше сигурен, че ще се ядосат, затова изключи телефона си, за да не получи канонада от отговори и от тримата. А и трябваше да помисли за нещо друго. След като провери пощата си за десети път тази сутрин, намери вътре кратко писмо от Villain.net. Три думи: „Време за действие“.

Джейк зачака в стаята си по-нататъшни указания. Навън прекрасният ден прерастваше в буря. Проливният дъжд барабанеше по стъклата, а в небето пробягваха светкавици. Джейк наблюдаваше светлинното шоу от прозореца си. Обожаваше бурите, за разлика от сестра си, която се страхуваше от гръмотевици и обикновено се криеше в гардероба, докато отминат.

Изведнъж си даде сметка, че край бараката в дъното на градината, скрит под дърветата, стоеше някой. Поредната светкавица не успя да освети силуета.