Р. Салваторе - Наемниците - цялата трилогия

Естествено селянинът изглеждаше много доволен от себе си, ала тежкият поглед на Госитек беше безкомпромисен.

— Имаш кесия — каза Благочестив. — Издута е от монети, а ти даваш само една?

— Единственият ми сребърник — простена старецът. — Останалите са медници и са само двайсет.

Госитек просто го гледаше.

— Но коремът ми къркори силно — изхленчи мъжът.

— За храна или за пиене?

Селянинът се запъна и запелтечи, но сякаш не можеше да намери думите, с които да отрече обвинението — и наистина, вонята, която се носеше от него, щеше да обезсмисли всяко възражение.

Госитек се облегна назад на дървения си стол и скръсти ръце пред гърдите си.

— Разочарован съм.

— Но коремът ми…

— Не съм разочарован от недостатъчната ти щедрост, добри ми братко — прекъсна го Госитек, — а от упорития ти отказ да проявиш здрав разум.

Селянинът го изгледа объркано.

— Двоен шанс! — присмя му се Госитек. — Имаш двойна възможност да впечатлиш свещената Селуней със своята отдаденост! Можеш да направиш голяма жертва с това дарение и в същото време да подобриш земното си положение, като овладееш нечестивите си помисли. Дай монетите си на Селуней и се откажи от своето питие. Не можеш ли да разбереш?

Човекът запелтечи и поклати глава.

— Всяка монета ти купува двойно опрощение и отгоре — каза Госитек и протегна ръка.

Селякът плесна кесията на дланта му.

Госитек му се усмихна, но това беше студена усмивка, самодоволното ухилване на котката, която е хванала мишката и очаква да се нахрани. Бавно и преднамерено Госитек отвори кесията и изсипа оскъдното й съдържание на дланта си. Очите му проблеснаха, когато забеляза сребърна монета сред двете дузини медници, и той вдигна очи от нея към лъжливия селянин, който се сгърчи и повехна пред погледа му.

— Запиши името — нареди Госитек на помощника си.

— Булиум — каза селянинът, наклони глава в жалък опит за поклон и тръгна да си ходи. Но се спря и отново облиза устни, загледан в купчината монети на дланта на Госитек.

Благочестив Госитек отдели няколко медника от купчинката, без да откъсва поглед от мъжа. Подаде останалото на помощника си, за да го пусне в кутията, и започна да връща другите монети в кесията. Ала след това отново се спря, все още вторачен в селянина, и даде половината и от тази купчина на помощника си. В кесията пусна три монети и я върна на мъжа.

Но когато човекът я грабна, Госитек не я пусна веднага.

— Давам ти ги назаем, Булиум — каза той със сериозен и равен тон. — Индулгенцията ти е платена — цяла година по-малко от времето ти в Скиталческата равнина. Но цената е цялото съдържание на кесията ти заради твоята неохота и това, че излъга за втората сребърна монета. Получаваш три. Очаквам да върнеш пет на Селуней, за да изкупиш индулгенцията.

Все още глупаво кимайки с глава, селянинът грабна кесията и се затътри по-надалече.

До дървения стол помощникът на Госитек се изкиска.

— Вярваш ли, че Кнеликт и групичката му не са правили и по-лоши неща? — попита Джарлаксъл, когато най-сетне настигна джуджето. Вече почти се бяха върнали в гъмжащата от насекоми колиба.

— Кнеликт е глупак, при това грозен — измърмори Атрогейт. — Няма какво да му харесвам.

— Но му служеше — на него и на Цитаделата на убийците.

— По-добре, отколкото да се бия с кучетата.

— Значи се ръководиш от прагматизма.

— Ако знаех какво означава тази дума, щях да се съглася или пък не — каза джуджето. — Какво е това, някаква религия?

— На практика да — обясни Джарлаксъл. — Постъпваш според нуждите си, както ти изнася.

— Не правят ли всички така?

Джарлаксъл се засмя.

— В някаква степен, предполагам. Но малко са онези, които го приемат за ръководен принцип в живота си.

— Може би само това ми е останало.

— Отново говориш със загадки — каза мрачният елф и когато Атрогейт го изгледа навъсено, той вдигна отбранително ръце. — Знам, знам. Не искаш да говориш за това.

Атрогейт изсумтя.

— Чувал ли си за Фелбар, елфе?

— Той джудже ли е?

— Това е място. Цитаделата Фелбар.

Джарлаксъл се замисли за момент и после кимна.

— Джуджешка крепост… източно от Митрал Хол.

— На юг от Адбар — потвърди Атрогейт също с кимване. — Беше моят дом и моето място и никога не съм си и помислял, че ще живея другаде.

— Но…?

— Клан орки — поясни Атрогейт. — Нападнаха бързо и безмилостно — даже не помня колко години минаха оттогава. Твърде малко и твърде много, ако ме разбираш.