Р. Салваторе - Наемниците - цялата трилогия

— Нима ще допуснеш детето ти да страда в Скиталческата равнина и миг повече, отколкото е необходимо? — говореше един млад послушник на обляна в сълзи жена, застанала недалече от Ентрери. — Разбира се, че не. Ела, добра жено. Всяка минута забавяне е още един миг страдание за скъпия ти Тойджо.

Ентрери можеше да познае, че послушникът не за пръв път се обръща към тази жена. Той проследи с поглед през тълпата жената и мъжа, който я дърпаше след себе си.

— Морадин ми е свидетел, а вие наричате моя род безсърдечен — промърмори Атрогейт, когато се приближи заедно с Джарлаксъл и застана до Ентрери. — Ама че братство си имате тук. Приисква ми се да намеря магьосник, който да ме превърне в човек — завърши той с престорена усмивка и избърса очите си.

Ентрери му хвърли кисел поглед, но тъй като не изпитваше повече обич към събратята си от Атрогейт, не намери какво да отговори. Вместо това погледна към Джарлаксъл и се стъписа, защото още не беше свикнал да вижда мрачния елф със златиста коса и светлокафява кожа.

— Позната ли ти е тази сцена? — попита Джарлаксъл.

— Продават индулгенции — обясни Ентрери.

— Продават ли? — изсумтя Атрогейт. — Нима онез’ мръсни глупаци имат нещо за харчене?

— Харчат малкото, което имат.

Атрогейт изпуфтя, когато покрай тях мина един изключително кльощав човек.

— По-добре си купи бисквита, ако питаш мен.

— Свещениците лекуват раните им срещу заплащане ли? — попита Джарлаксъл.

— Частично лекуване, в най-добрия случай временно — каза Ентрери. — Онези, които търсят физическо изцеление, си губят времето. Свещениците продават опрощението на богинята Селуней. За няколко сребърни монети скърбящата майка може да спести на мъртвото си дете една десетдневка в Скиталческата равнина или да улесни собственото си преминаване, когато си отиде, ако избере това.

— Плащат за такова обещание от свещеник?

Ентрери го погледна и сви рамене.

Джарлаксъл се обърна отново към тълпата — това наистина беше тълпа от бедняци — и после се съсредоточи върху онова, което се случваше близо до портите на храма. Мръсни селяни чакаха на опашки пред наредените маси. Един по един пристъпваха напред и даваха своята лепта, а един от двамата мъже на масата записваше името.

— Какъв чудесен бизнес — каза мрачният елф. — За няколко утешителни думи и един надраскан ред… — Той се изсмя с лека завист, но стоящият до него Атрогейт се изплю.

И Ентрери, и Джарлаксъл погледнаха джуджето.

— Казват на жените, че като им дават монетите си, помагат на мъртвите деца?

— В известна степен — каза Ентрери.

— Орки — промърмори джуджето. — По-лоши от орки. — Той отново се изплю и си тръгна ядосано.

Ентрери и Джарлаксъл се спогледаха объркано и елфът тръгна след джуджето. Ентрери го проследи с поглед, но не го последва.

Остана доста време на площада и погледът му час по час се насочваше към входа на отсрещната уличка алея, която завиваше надолу към доковете.

Място, което му беше добре познато.

— Скиталческата равнина е място на мъчения — увери Благочестив Госитек нервния дребничък мъж, който стоеше пред масата му. Ръцете на мъжа трескаво опипваха мъничка кесия и неспирно премятаха мръсната торбичка.

— Нямам много — изфъфли човекът през двата си останали зъба, които бяха криви и жълти.

— Даренията от бедните се оценяват по-високо, разбира се — издекламира Госитек, при което и двамата благочестиви братя на стража зад него се подсмихнаха.

Единият дори намигна на другия, защото Госитек им се бе оплаквал цяла сутрин, още щом бе видял закачените във фоайето списъци, които го определяха като един от агентите за индулгенции през цялата следваща десетдневка. Сутрин щеше да събира пари, а следобед да отправя молитви за просяците в миризливото гробище.

Това задължение не беше от желаните в Дома на Пазителката.

— Не размерът на сумата е важен за Селуней — излъга Госитек, — а величината на жертвата. Така че бедните са благословени, не виждаш ли? Твоите възможности да освободиш близките си от Скиталческата равнина и да съкратиш собственото си време там са много по-големи от онези на богаташа.

Мръсният стар селяк отново прехвърли в ръцете си мъничката кесия. Облизвайки неспирно устни, порови в нея и извади една монета. После, с почти беззъба усмивка на стиснат измамник, подаде монетата на помощника на Благочестив Госитек, който седеше до него и наглеждаше тежката метална кутия с процеп в капака, където се пускаха даренията.