Р. Салваторе: Наемниците - цялата трилогия

Джарлаксъл се засмя безпомощно, но в смеха му нямаше истинско веселие. Най-накрая той отдели очи от втренчения поглед на Ентрери, наведе се и взе флейтата.

— Ценен предмет — каза той.

— Прокълнат — беше отговорът на Ентрери.

— Ах, Артемис — каза мрачният елф. — Разбирам твоите рани и твоя гняв, но накрая ще видиш, че всичко това е било за добро.

— Може би си прав, но това не променя нищо.

— Как така? — попита мрачният елф.

Ентрери придърпа торбата си. Извади обсидиановата статуетка и я пусна на земята, призовавайки своя кошмарен жребец. Щом създанието се материализира, Ентрери извади друг предмет и го запрати към Джарлаксъл.

Малка шапка с тясна периферия.

— Приключих с теб — каза Ентрери. — Твоят път е само твой и не ме интересува, ако ще да те отведе до портите на Деветте ада.

Джарлаксъл хвана шапката и я завъртя в тънките си ръце.

— Но, Артемис, бъди разумен.

— Никога не съм бил по-разумен — отговори Ентрери, положи крак в стремето и възседна високия черен кон. — Всичко хубаво, Джарлаксъл. Или всичко лошо.

За мен няма значение.

— Но аз съм твоята муза.

— Не ми харесват песните, които вдъхновяваш.

Ентрери обърна коня си и пристъпи към стъпалата.

— Къде ще отидеш?

Убиецът спря и погледна мрачно назад.

— Винаги мога да разбера — напомни му Джарлаксъл.

— В Калимпорт — отвърна Ентрери и се засмя безпомощно, защото мрачният елф бе казал истината — и Джарлаксъл се обнадежди поне от това. — При Дуавел и в мястото, което бих могъл да нарека дом.

— Ах, господарката Тигъруилис! — каза Джарлаксъл с внезапно въодушевление. — И ще се стремиш да си върнеш статуса по улиците на този прекрасен град?

Ентрери прихна и кимна към далечната колона дим.

— Артемис Ентрери е мъртъв — каза той. — Умря в Дома на Пазителката в Мемнон, докато преследваше призраци.

Обърна коня си, насочи го надолу по стълбите и се скри от поглед.

— Може би трябва да го последваме — каза Атрогейт на Джарлаксъл. — Без съмнение ще се забърка в неприятности. Такава му е кръвта.

Но Джарлаксъл, загледан в пустото стълбище, поклати глава при всяка негова дума.

— Не — каза той. — И не. Подозирам, че Артемис Ентрери наистина е мъртъв, приятелю.

— На мен ми се видя жив.

Джарлаксъл се изсмя, без да желае да обяснява и без да очаква, че Атрогейт, който имаше собствени емоционални бариери, които го правеха какъвто беше, би могъл да разбере.

Ала Атрогейт отбеляза:

— А, умрял е, както умрях аз, когато орките дойдоха във Фелбар.

— Преди повече от три века? — попита Джарлаксъл.

— Три и половина, елфе.

— И въпреки това изглеждаш толкова млад.

— Може би дългият живот е повече проклятие, отколкото благословия.

— Проклятие, изречено от…?

— Някога дърпал ли си космаците в гъза на магьосник, елфе?

Джарлаксъл завъртя очи и се засмя.

— Необмислен, неразбран — каза ми той. — Проклет да си, че не плати ти своята дан. Да сграбчиш слънцето и да го оставиш, не ще си идеш млад, ни нявгаш ще забравиш.

— Това ли беше проклятието му?

— И след триста години ти казвам, че работи.

Джарлаксъл кимна и се замисли за тази история за малко. После, внезапно и импулсивно, той се пресегна и тупна шапката върху косматата глава на джуджето.

— Хей!

— Да — каза Джарлаксъл, кимайки възхитено. — Отива ти.

Докато говореше, мрачният елф бръкна в торбата си, напипвайки счупените парчета от флейтата на Идалия и се запита колко ще му струва да я поправи.

Смръщи се леко, защото осъзна, че Атрогейт вероятно не може да изсвири и една нота.

Но погледна към празното стълбище, където бе изчезнал Артемис Ентрери, и си припомни, че понякога трябва просто да играеш с ръката, която ти се е паднала.