Р. Салваторе - Наемниците - цялата трилогия

Ентрери мислеше да унищожи душата му с магическото си оръжие, но поклати глава и отхвърли тази идея.

— Селуней е добра богиня, както съм чувал — каза той — и следователно няма да има нищо общо с теб. Казвам, че си измамник и вече няма къде да се скриеш.

Мъжът се облещи и падна на пода.

— По-добър начин да си отидеш от този — каза Джарлаксъл и едва тогава Ентрери осъзна, че мрачният елф се е приближил до него. Погледът на Джарлаксъл насочи Ентрери към онова, което бе останало от Благочестив Тайър, който лежеше по гръб и се тресеше силно, от робата му се надигаше пушек, а по лицето му се виждаха повече кости, отколкото плът.

Ентрери изръмжа и стъпи със сила върху предмишницата на мъжа, строшавайки изгорялата кожа и кост, а Нокътя на Шарон отхвръкна във въздуха, където Ентрери го хвана с лекота.

Погледна отново Джарлаксъл, докато мрачният елф прибираше парчето плат в голямата си шапка.

Сградата се разтресе силно и от другата страна на стаята нахлуха пламъци.

— Ела — подкани го Джарлаксъл, слагайки си магическата маска. — Трябва да си вървим.

Ентрери погледна назад към Благословения Праведен Глас, който седеше облегнат на стената, със залети от кръв гърди и облещени очи.

Помисли си за Шанали за последен път. Отдели кратък миг, за да обмисли дългия и мръсен път на мизерния си живот, който в крайна сметка го бе довел до това ужасно място.

Шумът зад гърба му не накара Ентрери да отдели поглед от града под него. Стоеше на издадената скала при бедняшкото гробище и се взираше надолу през облаците дим, които мързеливо плуваха над руините на Дома на Пазителката.

Отмъщението му бе осъществено, очевидно, но в мъжа все още имаше останал гнет. Най-накрая той се обърна към Джарлаксъл, който бе отворил подвижната си дупка в друга скала, стоеше до него заедно с Атрогейт и се взираше в тъмнината.

— Е, по-добре да излезеш сам — издекламира джуджето. — Преди аз да съм дошъл дотам. Тогава разбери, ще те измъкна за ушите.

Ентрери прокара длан по умореното си лице и слезе от високото, когато Благочестив Госитек изпълзя от дупката с насинено лице.

— Не ме е страх да умра — каза той, треперейки толкова силно, че изглеждаше сякаш ще се изпусне.

Джарлаксъл се обърна почтително към Ентрери.

— Тогава се махай оттук — каза убиецът.

Госитек зяпна.

— Щедро — отбеляза Джарлаксъл.

— Изненадващо — каза Атрогейт.

Госитек погледна елфа и джуджето, после тръгна със залитане към стълбите. Ала Ентрери му препречи пътя и с плашеща сила го дръпна настрани и го довлачи до самия ръб на дълбоката над сто стъпки пропаст.

— Недей, моля те! — отчаяно го замоли свещеникът, който не се страхуваше да умре.

— Ако искаш да останеш жив, погледни надолу — изръмжа Ентрери в ухото му. — Хубаво виж разрушението на Дома на Пазителката. Ще го построиш ли отново заедно с братята си свещеници?

Когато Госитек не отговори веднага, Ентрери го бутна напред, почти през ръба.

Ужасеният мъж изпищя и изтърси:

— Да!

Ентрери го издърпа обратно.

— И никога отново няма да забравите имената им — нареди той. — Нито едно. И всеки ден ти и братята ти ще се качвате тук и ще се молите за душите на онези, които са си отишли преди.

— Да, да, да — запелтечи Госитек.

— Разбра ли ме? — изрева Ентрери и отново го разтърси близо до ръба.

— Да! Ще го правим!

— Не ти вярвам — каза Ентрери и мъжът се разплака.

Ентрери го дръпна от скалата и го хвърли на земята.

— Запомни тази гледка — предупреди го той. — Защото ако забравиш за обещанието си, отново ще я видиш и димът отново ще се издигне над руините на възстановения ти храм. И при този следващ случай ще те хвърля от скалата.

Мъжът кимна глуповато, докато се отдалечаваше с пълзене. Най-после, към края на гробището, той успя да се изправи на крака и се смъкна със залитане по дългото стълбище.

Ентрери отиде до върха на стълбите и проследи как той бяга.

— Сега удовлетворен ли си, приятелю? — попита Джарлаксъл.

Ентрери наведе глава и се насили да остане спокоен, после се обърна, а на лицето му не бе изписана никаква емоция.

Джарлаксъл сви рамене.

— Често е така — каза той. — Всички имаме демони, които трябва да погребем, но наградата не е толкова голя…

— Млъкни — прекъсна го Ентрери.

Атрогейт се изсмя.

— Трябва да се махаме от това място — каза Джарлаксъл.

— Не ме е грижа къде ще отидеш — отговори Ентрери. Той бръкна в торбата си и извади флейтата на Идалия, която бе счупил на две. Погледна мрачния елф право в очите и я хвърли в краката му.