Р. Салваторе - Наемниците - цялата трилогия

Благочестив Госитек се обърна жално към него.

Атрогейт го удари здравата и го нокаутира така, че той провисна през ръба на дупката, а пръстите на провесените му ръце едва докосваха пода.

Джуджето изкомандва и Снорт скочи обратно в дупката. Атрогейт погледна към Джарлаксъл и отдаде чест, макар че мрачният елф сякаш не забеляза. После с един скок джуджето седна на ръба на джоба, сграбчи Госитек за задната част на врата и се търкулна вътре, отнасяйки пострадалия свещеник със себе си.

С крайчеца на окото си Благочестив Тайър забеляза идващото оръжие. Дръпна се с вик и се сблъска с другарите си, а Благословения Праведен Глас Ииночек, който все още се опитваше да си поеме дъх, се удари в стената. Мечът с червеното острие се стрелна покрай Тайър, удари дървената врата, затваряйки я рязко с тежестта си, и остана да стърчи потрепващ от нея.

— Изведете го! — заповяда Тайър на другите двама и се обърна към връхлитащия Ентрери. — Аз ще го довърша.

С предизвикателно изръмжаване свещеникът хвана Нокътя на Шарон и го измъкна от вратата.

Всичко сякаш започна да се движи със забавен ритъм. Той залитна встрани от вратата, докато един от спътниците му, Благочестив Преми, я дръпна отново, за да я отвори. Видя човека Ентрери, който се възпротиви с крясък, все още на тридесет или повече стъпки от тях. Видя как той премести единственото останало му оръжие в другата си ръка, как скочи високо и на голямо разстояние и се приземи на левия си крак.

Бедрата на Ентрери се завъртяха към вратата. Лявата му ръка се залюля нашироко, а дясното му рамо се изви напред и ръката с камата се стрелна над него в мощно хвърляне.

Тайър едва отчете движението, сребристото проблясване на хвърлената кама, но някак знаеше точно накъде е насочена. Опита се да изкрещи предупредително, но гласът му прозвуча като висок писък.

Почти не го чу, вместо това чу привидно тънкия вик на Ентрери:

— Шанали!

И сякаш с щракване на невидимите пръсти на магьосник, времето се забърза и сребърната кама проблесна покрай него. Благочестив Тайър се обърна и видя Благословения Праведен Глас, Върховният клирик на Дома на Пазителката, който бе протегнал ръце пред себе си, треперейки, с лице, което представляваше маска на изключителна болка, а от гърдите му стърчеше инкрустираната дръжка на кама.

И Тайър видя… бяло. Просто горещо бяло, когато сетивата му най-после регистрираха ужасяващата болка, която изгаряше тялото и душата му. Той отново изкрещя — или поне се опита, но устните му оголиха зъбите и се отдръпнаха още повече, сякаш се топяха.

Някъде дълбоко в себе си Тайър знаеше, че трябва да пусне злия меч.

Но чувствителността му отдавна вече беше изчезнала и мислите му вече не бяха свързани с тялото. Завладя го болка и нищо друго освен нея, и той усети милиони боцкащи игли, милиони парещи ухапвания, огън, толкова мощен и унищожителен, колкото онзи, който бе избухнал в коридора отсреща.

Той падна на пода, но така и не го разбра. Остана да лежи там и да трепери, а кожата му потъмня и се напука на овъглени парченца, докато Нокътя на Шарон го разяждаше.

Хвърлянето — и двете — бяха дошли някъде дълбоко от него и Артемис Ентрери почти не бе осъзнавал действията си. Не виждаше нищо освен Шанали, слаба и умираща в прахта. Не чувстваше нищо освен гнева си, абсолютната си ярост от това, че гнусният свещеник ще му се изплъзне.

В мига, в който камата му се заби в сърцето на Върховния клирик Ииночек, магията се развали и Ентрери, който тичаше към четиримата свещеници, изпита прилив на гневно задоволство.

Забави темпо, забелязвайки някакво движение отстрани, после видя как двамата свещеници изоставиха Ииночек и се втурнаха през вратата, преследвани отблизо от диатримата на Джарлаксъл, В коридора отвъд към залата идваха войници, но промениха намеренията и посоката си, когато гигантската птица мина с трясък през вратата.

Ентрери избърза и затвори вратата. Погледна към умиращия Тайър, но не му отдели повече внимание, а вместо това се приближи и застана до Върховния клирик.

— Знаеш ли колко живота си съсипал? — попита той мъжа.

Разтреперан и пръскащ слюнки, с подивели от ужас очи, Ииночек раздвижи устни, но не се чуха думи.

— Да — отбеляза Ентрери. — Знаеш. Разбираш всичко. Знаеш колко отвратителни са постъпките ти, докато крадеш парите на селяните и невинността на момичетата. Знаеш и затова те е страх — той се пресегна и хвана дръжката на камата и Ииночек се вцепени.