Р. Салваторе - Наемниците - цялата трилогия

— Значи се смееш на всичко и удряш всичко, което има нужда от удряне.

— И удрям добре, нали?

— По-добре от почти всички, които съм виждал.

Атрогейт изсумтя отново.

— По-добре от всички.

Джарлаксъл привличаше не един и два любопитни погледа, докато вървеше по улиците на населения предимно с хора град. Но те не приличаха на подозрителните погледи, вече привични за него, когато се показваше като мрачен елф, защото в тях нямаше омраза, а само любопитство и повече от бегъл интерес към облеклото му, което изглеждаше твърде знатно за тази бедна част на Мемнон.

Всъщност, общата сума на дрехите на Джарлаксъл, само онези, които носеше на гърба си из града, би предизвикала завистта на всяка благородна дама от Града на бездънните води.

Мрачният елф прогони всички странични мисли от ума си и си припомни, че човекът, когото тайно следеше, не е новак в занаята на крадците. Знаеше, че най-вероятно Артемис Ентрери вече е усетил тайното преследване, но не го показваше.

Което, естествено, не означаваше нищо.

Ентрери прекоси площада пред храма с решителна крачка и се насочи право към една улица откъм южната страна, прашен път, който вървеше надолу и гледаше към южното пристанище. Джарлаксъл нямаше прикритие и се промъкваше покрай ръба на площада, опасявайки се да не изгуби Ентрери заради по-дългия си маршрут. Ала когато излезе на южната страна на площада, той откри, че Ентрери е забавил значително крачка. Убиецът тръгна напред и Джарлаксъл пое след него, движейки се бързо зад редицата колиби.

Малко след навлизането в уличката Джарлаксъл забеляза видимата промяна у приятеля си. Никога не бе виждал сигурния и уверен Ентрери да изглежда така.

Сякаш едва събираше сили да придвижва единия си крак пред другия. Кръвта се бе оттеглила от лицето му и то бе добило тебеширен цвят, а устните му изглеждаха още по-тънки.

Без никакво усилие грациозният мрачен елф се покатери на покрива на една от колибите и се приплъзна по корем, за да погледне към улицата.

Ентрери беше спрял по-надолу на пътя, стоеше и гледаше. Дланите му бяха отпуснати отстрани на тялото, но не в готовност близо до дръжките на оръжията му.

Джарлаксъл разбра без всякакво съмнение: Артемис Ентрери беше безпомощен. Всеки новак убиец можеше да се приближи откъм гърба му и да го ликвидира с лекота.

Тази обезпокоителна мисъл накара Джарлаксъл да се огледа, въпреки че нямаше причини да подозира, че наблизо има убийци.

Той тихо се изсмя на себе си и на ирационалния си пристъп на нервност и едва когато погледна отново към Ентрери, осъзна колко абсолютно странно беше всичко.

Той се претърколи от ръба на покрива, приземи се леко на крака, приближи се и застана до Ентрери — който не го забеляза до последния момент.

Дори тогава Ентрери не се потруди да погледне към Джарлаксъл. Очите му останаха вперени в една колиба надолу по улицата, незабележима постройка от глина и дърво, от която се надигаше отдавна изгнилият скелет на чергило. Под него на стената на колибата до отворената врата беше облегнат разнебитен стол, изплетен от ракита.

— Познаваш ли това място?

Ентрери не го погледна и не отговори. Ала дишането му стана по-тежко, което подсказа на Джарлаксъл, че е уцелил истината.

Това беше някогашният дом на Ентрери, където бе прекарал най-ранните си дни.

— Ако ще ти помагам, трябва да знам — настоя Джарлаксъл, но само с изражението си Ентрери показваше, че е глух за логиката на мрачния елф. Отново бяха в къщата с Атрогейт и Ентрери не беше отронил нито дума през изминалия час, откакто се бяха събрали с косматия си спътник.

— Чини ми се, че не ти ще помощта, елфе — каза Атрогейт.

— Позволи ни да дойдем с него на това приключение.

— Не ви попречих да ме последвате — уточни Ентрери. — Работата, за която съм дошъл, е само моя.

— Тогава какво ми остава да направя? — попита мрачният елф с преувеличен драматизъм.

— Да живееш тук в лукс, разбира се! — обади се Атрогейт и наблегна на думите си, като стовари длан на масата и смачка един бръмбар. — Добра плячка и добра кльопачка — каза той и вдигна смачканата буболечка пред лицето си, сякаш искаше да я изяде. — Кой може да иска нещо повече? Буахаха! — За облекчение на Джарлаксъл, въпреки че за Ентрери нямаше значение, джуджето метна смачкания бръмбар на другия край на стаята вместо да го пусне в устата си.

— Изобщо не ме е грижа — отговори Ентрери. — Иди и си намери по-удобно жилище. Напусни Мемнон.