Роджър Зелазни - Пустош

Джейми кимна.

Майор Хенри го стисна за рамото.

— Съжалявам за Хю, Джейми. Знам какво означаваше той за тебе. Сега ще поискам един доброволец и потегляме.

— Добре, сър.

Мечката отново се приближи до Хю, а той не можеше да й избяга. Краката му сякаш се бяха превърнали в корени. Мечката вървеше, изправена на задни лапи. Лицето й се носеше като черна вода. Той видя баща си и лицата на хората, които е бил принуден да убие. Черни птици се разлетяха от нея, пляскаха с крила в лицето му. Усети пресищащия сладък мирис и вонята на гнилост… след това мечката отново го сграбчи и го стисна. Започна да кашля. С всеки болезнен спазъм усещаше вкуса на кръв. Като че ли имаше някакви гласове — много гласове. Говореха му отдалече. Чуваше се тропот на копита, които идваха и си отиваха. Той видя мечката мъртва, одрана. Кожата й някак си го обгръщаше, лицето й стана негово, кървящо, с усмивка без хумор. Обвиваше го плътно, стана част от него. Ръцете и краката му бяха рунтави, в устата си усещаше гаден вкус. Краката му все още бяха като вкоренени. Все още черпеше сила от земята. Почти тъмна, лееща се песен…

Шапката обикаляше и се пълнеше с монети, една по една, докато Жул Ле Бон почувства прилив на състрадание и пожела доброволно да остане с Джейми при приятеля му. Нисък, жилав мъж, от лявата страна му липсваше един зъб. Той пожела всичко хубаво на останалите и постоя прав, докато се отдалечиха. След това седна при Джейми, въздъхна и погледна към Хю.

— Удивително силен е този човек — каза той след малко.

Джейми кимна.

— Значи не знаеш да има някого, на когото да пишем?

Джейми поклати глава.

— Жалко — каза Ле Бон. — Беше страхотен ловец. И все пак си мисля, че самият той би искал да свърши точно така — докато си върши работата… Погребан на едно от местата, където е ловувал.

Джейми отмести поглед. Ле Бон замълча. След малко стана и се отправи към огъня, който другите бяха оставили. Тенекиената кутия с вода беше все още топла.

— Искаш ли чай? — извика той.

— Не, благодаря.

Ле Бон си сипа една чаша и се върна с нея. Малко по-късно пушеше лулата си. Пийна още чай. Денят преваляше. От време на време Хю мънкаше нещо неясно, след това отново притихваше. Ле Бон поклати глава и се загледа в далечината.

Когато сенките плъзнаха на изток, Ле Бон вдигна глава.

— Чуваш ли копита? — попита той.

— Не — отговори Джейми.

Ле Бон се наведе и допря ухо до земята. Дълго време остана неподвижен.

— Чуваш ли нещо? — попита Джейми.

— Не. Бях се объркал. Стана отново.

— Тревожех се малко за рий — каза той. — Стори ми се, че чувам разни неща. — Засмя се, хвана кичур от косата си и го подръпна. — Просто не биха ни допаднали като компания, това е.

По-късно, когато си направиха вечеря от провизиите, които майорът им беше оставил, Ле Бон разказа за участието си в последната кампания. Джейми кимаше от време на време и гледаше Хю. Когато падна нощта, той го покри с одеяло.

— Удивително силен — повтори Ле Бон. — Тъжно е, когато си силен и това ти пречи. Когато няма надежда.

Сънищата на Джейми бяха объркани: за Хю, за мечката и индианците, за майор Хенри и хората му, които препускат, препускат в далечината. На сутринта се събуди неспокоен, остави Ле Бон да спи и хапна малко сухари с чай. Състоянието на Хю изглеждаше непроменено. Все още се бореше — може би, както казваше Ле Бон, срещу собствената си сила: от време на време помръдваше, но не проговори. Лицето му беше изпито, сиво. Пръстите му се мъчеха да сграбчат нещо. Колко ли време му трябваше на човек, за да умре?

По-късно Ле Бон поклати глава.

— Изглежда ми по-зле — каза той. — Още днес или тази нощ ще свърши.

— Може би си прав — отговори Джейми.

— Надявам се — каза Ле Бон. — Не само заради нас — макар че, Бог ми е свидетел, аз съм виждал какво могат да направят рий на човек — но заради него, дето се бори така, без да има смисъл. Несправедливо е това, което прави смъртта с човек, като го кара да страда. На колко години си, Джейми?

— Почти на шестнайсет.

— Значи животът тепърва ти предстои. Да се надяваме, че краят ти няма да бъде мъчителен, както на Хю.

— Да — каза Джейми и отпи от вече изстиналия си чай.

До следобеда Хю изглеждаше като изваян от восък, с полуразтопено лице. Имаше моменти, когато Джейми си мислеше, че вече е свършил. Но винаги забелязваше някакво потрепване, тих звук, задавен дъх. Ле Бон изпускаше кълбета от дим, пухтеше и гледаше. Прелитаха птици, към реката и обратно. Издаваха пронизителни звуци и кратки нежни мелодии. Небето се заоблачи. Чу се далечен тътен, но не заваля. Надигна се вятър и денят стана по-хладен.