Роджър Зелазни - Пустош

Реката съюзник ли му беше?

Можеше ли той да диша като риба?

Къде беше отишъл?

Хората бяха потънали в мълчание. Оглеждаха бреговете, за да намерят някаква следа. Младите нарушиха мълчанието и зашепнаха помежду си, разкъсаха кръга на очакването. Миризмата на плячката им беше твърде близо, за да чакат. Когато изстреляха стрелите си във вира, никой от по-възрастните не вдигна ръка да ги спре. Стрелите изплуваха на повърхността; момчетата отидоха да си ги приберат. Това се превърна в по-опасна игра: възсядаха стволовете, вглеждаха се надолу в зелените води, пускаха стрели по сенките.

Възрастните отново не направиха нищо, за да ги спрат. Хитростта да стъпваш като лисица по обеления ствол, да балансираш, да отскочиш и да стъпиш върху друг ствол — всичко това караше момчетата да крещят от удоволствие. Внезапно изпод водата се чу стенание, като че ли се беше събудило спящо водно чудовище. След това внезапен, противен звук от всмукване. Един изправен ствол, широк като лодка, се срина в реката, докато друг, със същия размер, се издигна. Стволовете смениха положението си.

Джон Колтър, все още обхванал с ръце калния дънер на дъното на вира, почувства бъркотията. Навсякъде около него се носеше вой и стенания на дънери, като че ли дъното на реката искаше да се издигне на повърхността и всичко щеше да се обърне надолу с главата. Макар да не можеше да види нищо, той усещаше треперенето по подгизналото дърво, в което се беше вкопчил, и се молеше да не се раздвижи и то в цялата суматоха.

Стволът, който се люлееше на повърхността, вдигна един от младежите чернокраки срещу върха на дървото на Колтър, притисна крака му при коляното и го пречупи като крак на насекомо. Момчето нададе сърцераздирателен писък и кръвта му оцвети в червено водата над главата на Колтър. Разбира се, той не видя това, но някаква част от него го почувства. Знаеше какво става. Речният вир се беше превърнал в място на разруха. Стволовете се бяха раздвижили. От калното дъно изплуваха мехури колкото гюлета. Стволовете стенеха като ранени китове.

Обзет от опасения да не бъде внезапно разкрит, Колтър изхвърли от ума си мислите за трудното положение, в което се намираше. Знаеше, че всяка секунда дънерът, неговият спасител, можеше да го издигне на повърхността. Залъгваше се, като насочваше вниманието си другаде. Веднъж, преди две години, на един лов с Мериуедър Луис той се беше спуснал на кон по един стръмен пролом. Конят му, с увита около копитата лосова кожа, което улесняваше преодоляването на камънаците, се беше подхлъзнал на един обрасъл с мъх камък и беше паднал презглава. Колтър не беше имал време да скочи. Мериуедър Луис гледаше безпомощно от другата страна на реката как най-добрият му ловец и най-добрият му кон се катурват в бързеите, където, здраво закрепени един за друг, изчезват в разпенените води на Хънгри Крийк.

Същия ден Колтър се беше пошегувал с това. Появи се на повърхността петнайсет ярда по-надолу по течението, все още на седлото, като държеше дървената ложа на пушката в дясната си ръка.

— Късметлия си ти, Джон Колтър — беше казал Потс, клатеше глава и се чудеше как е възможно човек да има късмета на ирландците, но да няма проклятието на шотландците.

— Това е нечовешки късмет — му отвърна Луис замислено и смучеше лулата си. — Като че ли е пришил самия Господ Бог в коженото си яке.

„Дали все още е така?“ — чудеше се Колтър, докато поемаше въздух през чепа. Чудеше се. Не вярваше много в молитви, но както и всеки друг, молеше се всеки път, когато трябва. Досега не беше занимавал Господ с глупости, при положение, че може да се оправи и сам. Но сега, когато дишаше през дървото под водата, за да си спаси кожата, всеки крайник на тялото му беше замръзнал. Главата му пулсираше. Мислеше, че не би могъл да издържи много. Може би трябваше да се предаде и да последва примера на Потс: да се превърне в игленик, вместо да стане жертва на мъчения.

На речния бряг чернокраките издялкаха елшови пръти, за да освободят младежа, който, смъртно ранен, гледаше безизразно хората, опитващи се да му помогнат. Нагоре и надолу, момчетата и мъжете натискаха с прътите, но стволът, който беше приковал младежа към дървото на Джон Колтър, не се помръдваше.

И тогава това се случи — мощно повдигане. Когато мъжете на брега опряха раменете си в прътите, тътен раздра слънчевия следобед и стволът се отдели от момчето. В същото време дървото на Джон Колтър се отмести съвсем встрани със завъртане по оста. След това се издигна право към небето, като че ли излетя.