Роджър Зелазни - Пустош

— Чудя се къде ли са в момента майорът и хората? — каза Ле Бон.

— Трудно е да се каже.

— Сигурно се чувстват някак по-сигурни, щом се отдалечават от рий.

— Вероятно.

— Ако дойдат сега, няма да чуем даже и копитата им заради тази гръмотевица.

Джейми потрепери от студ.

— Сигурно.

Ле Бон стана, протегна се и отиде да се облекчи в храстите. Хю не помръдваше.

Издигнаха навес от клони за себе си и за Хю и провесиха върху него брезентово платнище. Дъждът барабанеше тихо. В съня на Джейми звукът се превърна в удари на боен барабан и в тропот на копита…

Утрото беше сиво и влажно. Хю още беше жив.

— Сънувах, че група от тях минава покрай нас през нощта — каза Ле Бон. — Може би наистина са минали.

— Значи сме късметлии.

— Засега. О, Господи! Той изглежда ужасно.

— Също както вчера.

— И все още диша. Кой би повярвал, че човек може да издържи толкова?

— Хю не е като другите — каза Джейми. — Той винаги знаеше какво да прави. И винаги беше достатъчно силен, за да го направи.

Ле Бон поклати глава.

— Вярвам ти — каза той. — Не е естествено да продължаваш да живееш, когато си разкъсан като него. Много пъти съм виждал умиращи, но никой от тях не се е държал така. Май трябва да свърши скоро, а?

— Може би.

— Би било нелепо ние двамата да умрем заради някой, който сам ще свърши всеки миг.

Джейми отиде на извора, накисна кърпата и отново почисти лицето на Хю.

Вечерта, когато се увиха в одеялата си, Ле Бон каза:

— Това е, момче. Съжалявам. Знам, че той беше за тебе единственото семейство, което някога си имал, както и ти за него. Кажи няколко молитви, ако знаеш. Аз също ще се помоля, преди да заспя.

Слънцето ги огря на сутринта. Първите мисли на Джейми бяха за Хю. Обърна се, стана, вгледа се в него. Беше ли се случило през нощта? Не. Беше все така бледен, но сега дъхът му беше по-лек, не като преди, конвулсивно, задавено хриптене. Гърдите му леко се повдигаха, с по-бързо, но по-спокойно дишане.

— Виждал съм такива хора и друг път — каза Ле Бон. — Скоро ще свърши, момче. С Божията благословия.

Джейми заплака тихо. Знаеше, че не трябва да иска това да се случва.

— Просто искам да спре да се мъчи — каза накрая той.

— Скоро ще престане, Джейми. Скоро. — В гласа на Ле Бон се долавяше тъга. — Малцина могат да се борят като него. Но скоро мъките му ще свършат. Ще видиш.

Джейми кимна и избърса с рамене сълзите от бузите си.

След закуска Ле Бон стоя около час, загледан в лежащия пред него човек. Накрая проговори:

— Мислех си пак за рий. Знаеш, че се страхувам, а и ти също се страхуваш. Не искам да звучи като неуважение, но Хю ще свърши скоро, а да погребеш човек отнема време, особено когато трябва да копаем с ножовете си. Рискуваме да ни открият, а бихме могли вече да сме далече.

— Така е.

— Да бъдем практични — и, както казах, без да се смята за неуважение — мисля, че е добре да го изкопаем още сега и да сме готови. И без това си седим така, а дали ще го изкопаем преди, или след това, за него е без значение. Има значение духът, това, че приятелите му се грижат за него. Ако се приготвим, това няма да му причини болка. Но може да е по-добре с оглед на нашата сигурност.

— Да — каза Джейми. — Мисля, че той би разбрал това.

Ле Бон изтегли ножа си, стана и се отдалечи на няколко крачки. Той очерта с острието дълги линии по земята, като премери на око огромната дължина и широчина на тялото. След това заби и изряза първите чимове, които трябваше да се махнат.

— Прахта се превръща в прах — каза той, — както казва Писанието. Ще го направим добре, Джейми. Точно по размера и достатъчно дълбоко, за да го запазим от природните стихии и от животните. Ще го направим добре. Знам колко си загрижен за него.

След известно време Джейми стана и отиде до другия край на очертания участък, поколеба се за момент и започна да копае.

Копаха през целия ден. Използваха ръцете си, където земята беше мека, и забиваха ножовете там, където не поддаваше. Вадеха камъни, корени и много пръст. Стигнаха доста голяма дълбочина, след което почистиха ножовете си в тревата и се измиха на извора, преди да се върнат при Хю.

Дъхът му беше все така учестен.

Изядоха храната си, а последната светлина на деня оцвети лицето на Хю. Гледаха го, докато започнаха да се появяват звездите, след което си пожелаха лека нощ и придърпаха одеялата си.

Във всичките си сънища Хю беше част от земята.

Чернокраките знаеха коварството на речните задръствания и първите млади воини, които тръгнаха да се катерят по големите дънери, бяха повикани обратно от по-възрастните. Нетърпеливи, младежите се стълпиха по брега и зачакаха някой да ги окуражи. Но възрастните гледаха печално във водата. Човекът, когото преследваха, Белите вежди, беше тук. Нямаше съмнение. Нито пък имаше съмнение, че той не е кой да е — можеше да тича като елен, и също така като елен да изчезне. Той се крие някъде, казваше им реката. Но къде? Може би там, където най-малко очакваха… Някъде точно под носа им. Те закрепиха стрели в лъковете и се загледаха в зеленото, студено, бързо течение.