Роджър Зелазни - Пустош

Наближавам мястото, където са натрупани големите дънери, помисли си Колтър. Мястото, където цели стъбла с обелена кора, нахвърляни безразборно и потопени, задръстваха Форк на един завой.

Паметта не го излъга. На това място имаше дълбок синьо-зелен вир, сякаш реката беше гонила опашката си като видра. Дънерите, най-страшното нещо за плаващите по реката салове и шлепове, образуваха нахвърляна камара, която можеше изведнъж да се срути и да пречупи сал като кибритена клечка. Дънерите. Колтър ги знаеше от дните си по реката с Мериуедър Луис. Самите демони на унищожението. Ако човек тръгнеше по един от тях, стволът можеше като капан с пружина да изскочи от дълбините и да се затъркаля, докато собственото му тегло го повлече отново надолу.

Колтър веднъж беше видял как един ствол издигна човек на петнайсет фута във въздуха. Когато човекът успя да слезе между две търкалящи се трупи, кракът му беше откъснат от коляното надолу. Стволовете бяха така преплетени, че зависеха един от друг, както и от реката. И сега той беше дошъл до това място, а точно зад него се появиха бегачите чернокраки. Втурнаха се покрай брега. Някои плуваха, други тичаха, нагазили в реката. Тези, които още носеха копия, ги забиваха в реката, ръчкаха с тях калта по брега с надеждата да се натъкнат на мека плът.

Но в капана на стволовете плячка бяха и преследваният, и преследвачите. Колтър го знаеше и се гмурна към дъното. Тръгна внимателно надолу по един хлъзгав ствол и откри това, което търсеше. Голям чеп. Понякога, докато огромните дървета бяха живи и впиваха корените си в земята, тези издатини бяха дом на мравките-дървоточници. Тези мравки строяха тайни тунели през сърцевината на дървото, почти от върха до корените. Ако сега имаше късмет, Колтър можеше да намери дупка, през която да диша. Реши да рискува. Изпусна и последния въздух от дробовете си в края на чепа и пое дълбоко от това, което беше там…

… Въздух, в дробовете му нахлу живителен въздух!

Той можеше да диша, на десет фута дълбочина в тъмнозелените води на реката, с ръце, вкопчени в голия дънер, можеше да поема кислород в дробовете си и докато чернокраките го търсят, да остане скрит.

През 1823 г. един ранен ловец на име Хю Глас пропълзя сто мили през пустинята от Гранд Вали до река Мисури.

Ривър, есента на 1823 г.

Хю Глас имаше само една възможност да убие мечката и не знаеше дали изстрелът беше улучил, или не. Тя се хвърли върху него, отблъсна пушката встрани преди той да успее да реагира, лапата й падна върху лицето му, смачка носа и разкъса кожата на челото. След това големите й предни лапи го обхванаха, ужасният й дъх, вонята на плът и натрапчивата миризма на скунк, съчетана със сладкия мирис на боровинки и мед, го наведоха на мисълта за престоял, парфюмиран труп, стоял твърде дълго непогребан, докато опечалените отдалеч успеят да пристигнат за погребението.

Духът му, изглежда, се въртеше бавно в главата и гърдите му, бяла и сива вихрушка от размити възприятия. В очите му течеше кръв. Струйки се стичаха по набразденото му лице в замръзналата брада. Едър човек, самият той подобен на мечка в очите на другите, Хю не извика, защото не познаваше страха. Беше изпуснал по-голямата част от въздуха в дробовете си и остана без глас. Нападението беше толкова внезапно, че не му остана време да се изплаши. Това, което чувстваше, изглеждаше познато, защото той беше ловец, снабдяваше осемдесет души с дивеч. Изкарваше си хляба, като ежедневно търгуваше със смъртта. И ето че дойде неговият ред. Щеше да е добре да се сбогува с Джейми, но винаги остава по нещо несвършено. Пукането на ребрата не беше толкова ужасно сред падащата бяло-сива пелена. Звукът от счупването на бедрото му беше като изпукване на съчка в някоя далечна гора. Не можа да почувства земята, когато се сгромоляса.

Докато яздеше, следван от тропота на конските копита, който отекваше в околните хълмове, Джейми видя как сенките плуват и се сливат. Той се взираше надолу и търсеше приятеля си. Море от кръв, пламък и рози го обливаше всеки път, когато се изкачваше на някое възвишение. Можеше да подуши Гранд Ривър напред и вдясно. Старецът ловуваше тук. Вероятно си беше устроил бивак някъде наоколо.

— Хю? — извика той.

— Хю? — отговори му ехото.

Той продължи на северозапад към разклонението, като от време на време се провикваше.

На върха на един хълм конят му се закова на място и изцвили кратко. Пред него надалеч се простираше прерията. Под него от двете страни се разклоняваше Гранд, виеше се и блестеше в мъглата. Момчето се изправи на стремената, загледа се, прокара ръка през позлатената си от слънцето коса.