Скот Линч - Републиката на крадците

Беше среднощ, когато всички полицаи и войници напуснаха лагера си в хана на Глориано и изгониха малобройната тълпа от местни и търсачи на сензации. Баронеса Езринтайм остави стража на пост и им заповяда да осигурят спокойствието на „благородниците“, за които тази нощ в Еспара ще е последна.

Джийн и Дженора си легнаха рано, за да прекарат нощта така, както решат. Близнаците Санца, които, изглежда, не искаха да се изпускат от очи, превзеха един от ъглите на общата стая и пиха с Алондо и Донкер. Това обаче не беше бурното пиене на празненството, а тихият ритуал на хора, облекчени, че все още имат гърла, в които да наливат ел.

Берт и Шантал бяха заспали един върху друг, завити със стара пелерина. Мадам Глориано обеща на Локи, че по-късно ще ги събуди и ще ги настани в нормална стая. Двамата със Силванус бяха заети с бутилка със скъп коняк, украсена с панделка, чието съществуване преди това не беше сведено до знанието на жадните неблагодарници, удрящи с юмруци по бара ѝ, за да бъдат обслужени.

Сабета беше ясна и категорична, без да се налага да казва нещо. Намери Локи в общата стая, вглъбен в мислите си, и ги прогони, като постави ръка на рамото му. Погледна нагоре към стълбите с въпрос, а щом той кимна, усмивката ѝ го накара да почувства нещо, което не усети дори и от аплодисментите на осемстотин непознати.

Присвоиха си празна стая. Сабета използва единствения стол в нея, за да залости вратата, и се наслади на работата си с неумолимо задоволство.

Чувстваха се уморени, косата ѝ беше пропита от миризмата на пушек и последното нещо, от което се нуждаеха, беше още пот без баня, но никой не го интересуваше. Чувстваха се като у дома си в тъмнината по начин, който само оцелелите от места като Хълма на сенките могат да разберат; живи за устните и ръцете си както никога дотогава. Все още бяха срамежливи, непохватни и неопитни. Но ако първата им нощ заедно беше объркваща и непълна, втората… ах, втората ги научи защо хората не спират да опитват.

Уханието ѝ, вкусът ѝ. Локи се събуди в тъмнината, все още облян от тях. Неговата пот, тяхната пот, беше хладна и суха върху кожата му, а леглото… Прокара ръце по отсрещната страна и откри, че там няма нищо, а одеялото е отметнато настрана.

Спомни си къде е. Горната стая на къщата на Сабета до Прашния ѝ двор, тази със скъпите луксозни матраци и спално бельо от лашейнска коприна. Не можеше да е спал особено дълго.

Някой го наблюдаваше в тъмнината и само секунда по-късно Локи знаеше, че това не е Сабета. Знаеше с всяка фибра на интуицията си кой трябваше да е това, застанал на фона на тънките сиви лъчи светлина от прозореца.

— Какво си направила? — прошепна той.

— Говорихме — отвърна Търпение. — Показах ѝ нещо.

Мека сребърна светлина от студените алхимични глобуси изпълни стаята само с един жест на Търпение. Локи видя движението на ръцете ѝ, докато очите му се нагаждаха; видя, че е облечена с тежка пътна пелерина със свалена качулка.

— Къде е Джийн?

— Долу, където го остави — каза Търпение. — Скоро ще се събуди. Искаш ли да се облечеш, или нямаш проблем да говорим така?

Студът, който Локи чувстваше, нямаше нищо общо с факта, че беше гол. Измъкна се от леглото, без да се интересува, че не скрива нищо от Търпение, и се облече по начин, за който можеше само абсурдно да се надява, че е дързък. Намъкна панталона и туниката като броня и сложи отгоре прост тъмен жакет, все едно, че така можеше да изгони Търпение и думите ѝ.

Локи видя, че на стената зад Търпение беше подпряно нещо — плосък правоъгълен предмет, близо метър висок, покрит със сив плат.

— Опита се да ти напише бележка — каза Търпение. — Не ѝ беше… възможно. Тръгна си преди около половин час.

— Какво ѝ направи, Търпение?

— Нищо не съм ѝ направила. — Тъмните очи на Търпение срещнаха неговите и го пронизаха. Очите на ловец. — За дарбите ми Сабета Белакорос не е нищо повече от кукла, очакваща ръка, но щеше да е безсмислено, ако бях направила нещо. Тя трябваше да избира. Предоставих ѝ информация, която доведе до избор.

— Ти, абсолютна кучко…

— Освен това ти спасих живота тази вечер — каза тя. — За втори и последен път. Няма да имаме повече разговори, Локи Ламора, ако все още предпочиташ да се наричаш така. Дойдох, за да изпълня всичките си задължения и да приключа работата си с теб.

— За да ме убиеш лично, ли си дошла най-после?