Скот Линч - Републиката на крадците

— Проклятие! — казва архидама Прозрение. — Но ми изглежда, че няма по-подходящо време от настоящото. Всичките ни мишени би трябвало да са ангажирани с този смут.

— О, ангажирани са — киска се Студеносъщни. — Не можеше и да стане по-добре. Заели ли са хората ти правилните позиции?

— Всички — отвръща Прозрение.

— Да пием тогава за необходимостта — казва Студеносъщни с изведнъж пресъхнала уста. — И за бъдещето на целия ни вид.

Студеносъщни изговаря някаква дума.

Думата става огън.

Искра проблясва в тъмната сърцевина на буркан с огнено масло, един от стотиците здраво запечатани буркани, поставени преди месец в пространството под пода на стаята. Бурканът е наполовина пълен и съдържа точно толкова въздух, че да може пламъкът да диша от изпаренията на маслото. Експлозията е нагорещена до бяло и раздробява глинените съдове, изсмуквайки въздух и масло в тътнещ, всепоглъщащ взрив.

Дори и маг не може да се движи по-бързо от това или да се защити за толкова кратко време. Подът под краката на Студеносъщни се раздвижва, а след това внезапно се появяват тъмна топлина, зашеметяващо налягане и внезапна тишина. Студеносъщни повлича четиринайсет магове в смъртта си, включително архидама Прозрение. Той няма време да изпита нито съжаление, нито задоволство; просто станалото трябва да му е достатъчно.

Войната трае девет минути. Тя е съвършено едностранна, единственият начин, по който маг може да води война с надежда за пълна победа срещу други адепти на същите традиции, обучавани по същите стандарти.

Хората на архидама Прозрение откриват, че собствената им засада е мъртвородена, а позициите им — готови капани. Винаги са били по-малко от по-голямата фракция магове, които са мислили за кротки, а сега противниците им използват броя си, за да опровергаят клеветата.

Никой не получава милост или възможност за честна битка. Срещу слабостта е приложена сила. Върху покривите, в осветените градини, в залите на Исас Схоластика и в личните домове на магьосниците атаката е бърза, тиха и абсолютна.

Докато подпийналите, объркани политици на Картейн се катерят един върху друг в комичната свада в сърцето на Картениума, седемдесет магове умират в тъмните кътчета на града, повличайки със себе си само няколко от убийците си.

Навигаторка открива Търпение да стои сама в Небесната зала, загледана в купола на изкуствените светила и наблюдаваща реалното небе над Картейн, в което тъмните облаци са били призовани да заличат светлината на луната и звездите. Над града е хвърлена сянка като пелерина, за да се скрият по-добре доказателствата.

— Свърши се! — казва Търпение. Говори с реални думи. Сребърните нишки на мисловната реч са се разстлали неприятно из Картейн — викове на болка и предателство, молби за помощ, която никога няма да пристигне. Търпение е затворила съзнанието си за по-голямата част от шума. — Сега ще трябва да живеем със самите себе си.

— Разкажи за тревогите ни на сенките на Терим Пел — казва едноръката жена. Изтрива сълза от бузата си.

— Всеки от нас е един на хиляда хиляди — казва Търпение. — Тази вечер унищожихме някои от най-редките и ценни неща на света. Далечните ни наследници може да ни прокълнат за стореното.

— Вече заслужаваме проклятията им, архилейди.

— Ако все още е останал свят, в който да ни прокълнат. Хайде, помогни ми да го направя.

Двете жени скланят глави, ръцете им се движат в съвършен унисон, а устните им редят думи, раздиращи гърлата им като пустинен въздух. Красивите магически призовани небеса в Небесната зала избледняват като спомен от сън, докато не остава нищо друго освен купол от обикновени камъни, избледнял от патината на стар пушек.

— Желаеш ли сега да видиш сина си? — пита Навигаторката.

— Не — отвръща Търпение, изведнъж усетила всяка една от годините си и зажадняла за докосването и смеха на мъжа, който потъна в Амател преди половин живот. — Ще говоря първо с Ламора. Но преди това искам да остана за малко сама.

Навигаторката кимва и се оттегля тихо, като оставя Търпение сама в мълчаливата необятност на стая, която никога повече няма да бъде използвана.

В края на дългата кампания остава само едно задължение, но Търпение все още не може да намери куража да се изправи срещу него.

Останките на Генаро Булидаци, последен от рода си, бяха отнесени под знамената на рода. Ядният Брего свърши по-голямата част от работата, след като беше смъмрен от баронеса Езринтайм, че всява паника и недоверие. Тя обаче благоволи да нареди да има почетна стража.