Скот Линч - Републиката на крадците

— Във всички магове, които някога описах като подкрепящи изключителността — каза Търпение. — Във всички тези братя и сестри. Скърбя за тях дори и като знам, че не можех да ги убедя. Те ще останат в Картейн завинаги. Другите ще продължат.

— Защо изобщо ни казваш това? — попита Джийн.

— Защото ценя неудобството ви — усмихна се Търпение, но в усмивката ѝ липсваше топлина. — Описах много стегнато условията на задачите ви. Не изчезваме от света, а само от погледите на обикновените хора. Споделете за делата ни с други и винаги ще сте в обсега ни.

— Обикновените хора — каза Локи. — Е, всъщност колко точно съм обикновен? Каква е истината за всички истории, които съчини за миналото ми?

— Трябва да видиш картината, която донесох на Сабета. — Търпение потупа покрития предмет, облегнат на стената зад нея. — Ще я оставя тук, въпреки че след ден-два от нея няма да е останало нищо освен бяла пепел. Това е единственият портрет на Ламор Акантус, рисуван приживе. Трябва да ти кажа, че приликата е поразителна.

— Дай ми отговор! — извика Локи. — Какво съм аз?

— Ти си човек, който няма да разбере отговора — каза Търпение, а усмивката ѝ вече беше искрена. Тресеше се, очевидно затруднена да сдържи смеха си. — Виж се само. Каморец! Манипулатор на чуждото доверие! Мислиш си, че знаеш какво е отмъщение? Е, ето го моето за теб. Преди да стана архидама Търпение, ме наричаха Шивачка. Но не защото обичам иглата, а защото нагаждам другите.

Локи можеше само да я гледа, студен и празен до дъното на душата си.

— Живей добър и дълъг живот без отговора си — каза тя. — Мисля, че ще откриеш, че доказателствата са балансирани. Ето, ще ти кажа още едно нещо и само него, защото знам, че ще те мъчи и тревожи. Синът ми предпочиташе да се подиграва на предзнаменованията ми, но само защото не искаше да приеме факта, че в тях винаги има нещо. Ще ти съобщя едно малко пророчество, Локи Ламора, доколкото съм го прозряла. Три неща ще получиш и три неща ще изгубиш, преди да умреш: ключ, корона и дете. — Търпение сложи качулката на главата си. — Ще умреш, когато завали сребърен дъжд.

— Измисляш си всичките тия лайна — каза Локи.

— Може би — отвърна Търпение. — Много е вероятно. И това е част от наказанието ти. Върви и живей, Локи Ламора. Живей в несигурност.

Тя направи още един знак с ръка и изчезна.

Джийн остана до вратата, втренчил поглед в увития сив пакет. Най-накрая Локи събра смелост да вземе пакета и да махне плата.

Беше картина, нарисувана с маслени бои. Локи дълго се взира в нея, чувствайки как гънките на лицето му се опъват като тетива, а в ъгълчетата на очите му се събира влага.

— Разбира се — каза той. — Разбира се. Ламор Акантус. И съпругата му, предполагам.

Издаде звук, който беше нещо средно между сух смях и приглушено ридание, и хвърли картината на леглото. Мъжът на портрета, увит в черна роба, не приличаше въобще на Локи. Беше с широки рамене и притежаваше класическото мрачно, остро изражение на патриций от Теринския трон. Жената до него излъчваше същия дълбоко вкоренен надменен чар, но кожата ѝ бе много по-бледа.

Гъстата ѝ пусната коса беше червена като прясна кръв.

— Аз съм всичко, от което Сабета се е страхувала — каза Локи. — Нагоден, че да пасна.

— Аз… Съжалявам, че те въвлякох в това — каза Джийн.

— Мамка му! Не се разколебавай точно сега, Джийн. Бях все едно умрял и единственият начин да се измъкна, беше да премина през всичко това, чак до ендшпила на Търпение. Сега тя вече го изигра.

— Можем да тръгнем след Сабета — каза Джийн. — Има само половин час преднина, колко далеч може да е стигнала?

— Искам да го направя — каза Локи и избърса очи. — Богове, все още мога да усетя аромата ѝ в стаята. И, богове, искам я обратно. — Свлече се на леглото. — Но… ѝ обещах да ѝ вярвам. Обещах ѝ… да уважавам решенията ѝ, независимо колко шибано ме боли от тях. Ако е трябвало да избяга, ако е трябвало да бъде далеч от мен, тогава, докато има нужда от това, ще… ще го приема. Ако иска да ме открие отново, какво може да я спре?

Джийн постави ръце на раменете на Локи и сведе замислен глава.

— В следващите няколко дни ще бъдеш шибано нещастна компания — каза той най-накрая.

— Вероятно — отвърна Локи и горчиво се подсмихна. — Съжалявам.

— Е, трябва да претарашим това място и да приберем всичко полезно, до което можем да се докопаме — каза Джийн. — Дрехи, храна, инструменти. Няма нужда да тръгваме след Сабета, но трябва да сме си качили задниците на пътя, преди слънцето да се е появило на хоризонта.