Скот Линч - Републиката на крадците

Момчето не разбира. Майка му говори за тези неща, все едно нищо не се връща. Момчето знае, че е единствен сред маговете, на които майка му го е представила; само той споделя живота на животните.

Момчето не може да бъде разубедено. Вкусило е живота без съжаление, живота без угризения, дивия живот. Той е като него. Всеки път, когато се връща в себе си след сливане, носи част от небето да живее в него.

Майка му успява да го спре. Дори и на десет години момчето знае каква сила има тя над него, и срамът го изгаря. Но изглежда, че майка му няма да я използва. Успокоява го, моли и заплашва, но не би изрекла думата, която ще заключи волята му с железен катинар.

Не може или не желае, но това не кара момчето да ѝ прости. То отправя съзнанието си на тайни места и търси сови, гарвани и ястреби. Хвърля се в небето, понесло гнева от земята, а по ноктите му струи топла кръв. Рее се, за да забрави, че има крака. Убива, за да забрави, че има правила и очаквания. Никога не споделя преживяното с друг. Отива само в горите и мъртви пойни птички валят като дъжд. Когато се е посрамило в учението или е наказано заради отношението си, то си спомня кръвта по ноктите си и изтърпява всичко с усмивка.

Момчето го няма, мъжът е на двайсет и пет години, мъжът е… изгубен.

Понякога е в мъртва сива точка. Краката му отказват да се движат. Чувства ръцете си като сакати парчета месо. Езикът му е удебелен и пулсира с фантомна болка, с електрическо гъделичкане. В капана на леглото е, все едно, че е закован за леглото. Не може да си спомни как се е озовал на това място. Ридае, паникьосва се, опитва се с нокти да издере пътя към свободата си, без да има пръсти.

Единствено уханието на езерото го успокоява, хладният свеж аромат на водата със случайна нотка мъртва риба или курешка на чайка. Когато вятърът довява тези неща до него, понякога чувства объркването и мъчението на мъртвото място.

Когато вятърът духа в грешната посока, сенките около него изливат студена и горчива течност в гърлото му и той потъва в тъмнината, докато ги проклина без думи.

Езерният въздух се носи през мъртвото място. Поема го, все едно никой друг въздух няма да поддържа живота му. Навън е нощ. Тъмнината дава път на светлината от една-единствена лампа. Всичко е странно. Чувства плаваща сила в гърдите си, нещо, което се издига като мехурчета в извор. В стаята просветлява, все едно, че слой подир слой от очите му падат марли.

Светлината пари очите му, новата яркост го обезкуражава. В близост до светлината се движат сенки, две на брой.

Мъжът се опитва да говори, но се стряска от приглушено влажно стенание. Трябва му секунда, за да осъзнае, че звукът идва от самия него, че езикът му е просто парче обгорено чуканче.

Ръцете му! Спомня си Камор, спомня си спускащата се стомана, спомня си как фантомната болка от крилете на Вестрис го залива с непоносими вълни. Спомня си Локи Ламора и Джийн Танен. Спомня си Лучано Анатолиус.

Той е Соколаря и въздухът в стаята е наситен с миризмата на Амател. Той е жив и е отново в Картейн.

Колко дълго? Чувства се вдървен, лек, слаб. От тялото му е изчезнало значително тегло. Седмици ли са минали, месеци ли?

„Почти три години“, прошепва тих глас в главата му. Познат глас. Омразен глас.

— К-х-х-х! — издава той стържещ звук, доколкото му е възможно. Безсилието го връхлита като физическа тежест. Усеща магическите потоци в стаята, чувства наблизо силата на майка си, но инструментите му ги няма. Силата е там, за да бъде овладявана, но се изплъзва от пръстите му като пясък от гладко стъкло.

Ще се погрижа и за двама ни.

Студени пръсти се плъзгат в съзнанието му и за щастие, безсилието го напуска. Чувства думите, докато ги оформя, чувства как достигат до нея, ум до ум, първото му адекватно общуване… след три години?

ТРИ ГОДИНИ!

Както казах.

Камор…

Да, договорът на Анатолиус.

Лошо ли бях наранен? Какво ми направиха?

Не достатъчно, за да причинят сегашното ти състояние.

Соколаря разсъждава върху смисъла на думите и отчаяно прехвърля спомените си като страници на книга.

Макет на град от съностомана потреперва, кули се разпадат в плоското сребърно нищо.

Архидама Търпение, в Небесната зала, го предупреждава, че се е запътил към опасност.

Вдигаща се и падаща стомана. Изкушаваща горещина, бели мълнии от болка в съзнанието му, различни от всичко, което някога си е представял. Вестрис, мъртва. Преди острието да достигне езика му, той се опитва да изговори магията за притъпяване на болката, стара и позната техника, но от другата ѝ страна… не следва очакваното облекчение. Мъгла, лудост, затвор.