Скот Линч - Републиката на крадците

— ЕГАНИС! — прокънтява гласът. Той е студен, думите се изливат като спускащи се метални решетки. — Е, щеше да ми предложиш милосърдие, Еганис? Защото така са ти ЗАПОВЯДАЛИ?

— Моля ви — кашля гледачът, — не исках да ви навредя!

— Отказах да ми бъдеш дар. — Соколаря сграбчва съда и го хвърля към Еганис, заливайки го с останалата съностомана. — Трябваше да намериш вратата.

Премества сребърната си ръка и проговаря със сребърния си глас. Съностоманата полазва върху Еганис и се търкаля към врата му.

— Не! Моля! ЗАЩО?

— Мисли за себе си като за доказателство на теза.

Соколаря свива юмрук и свободната съностомана се стича в ушите на Еганис. Червени линийки вървят паралелно със сребърните, а след това се превръщат в реки. Еганис изкрещява, вкопчил се в черепа си, докато той не се разцепва със звука на отделена от зърното плява. Черепът се пръсва като глинен съд и сребърни фонтани бликват зад топла кръв и мокър мозък.

Резултатът пада на пода в различни части на стаята. Соколаря привиква съностоманата обратно и я оформя като огърлица около врата си. По някакъв начин трябва да си осигури още, за да изгради втора функционална ръка. И все пак наличната ръка би трябвало да е повече от достатъчна, за да му върне неговото безумно небе.

До библиотеката има тесен прозорец. Един жест от Соколаря и стъклото се превръща в пясък, плъзга се от рамката и излита в черното облачно небе. Още един жест и пантите на рамката ръждясват. Соколаря с лекота я изтръгва от стената и я запраща с трясък на мокрия под.

Вижда, че е някъде в Понта Корбеса, само на пресечка-две от пристанището. Изпраща съзнанието си леко и незабележимо напред, осъзнаващ добре, че никой от маговете, които все още са в града, и за миг няма да прояви милост, ако го открие. Само секунда му трябва, за да намери онова, което иска — една от мършоядните врани с опашки като ветрила от Северен Амател, хитри общителни птици с остри очи, остри клюнове и остри нокти.

Соколаря нежно поема първата птица и я изстрелва в нощта, използвайки тънка нишка съзнание, докато потиска удоволствието от реенето във въздуха. Секунда или две потвърждават неговото влечение към тази работа и той разширява контрола си до половин дузина спящи наблизо врани.

Откраднатите убийци на Соколаря кръжат над Понта Корбеса, ловувайки други врани, но търсят да зърнат и една определена закачулена жена. Все още би трябвало да е някъде в Картейн, той ще я познае от каквото и да е разстояние, поне докато не е скрита от магия.

Седемте врани стават трийсет. Соколаря ги насочва с точността на хореограф, докато изпраща все по-голяма част от съзнанието си към пернатия облак. Вече вижда не през различни очи, а през вълнуващ гещалт, въртящо се съчетание от тъмни улици, покриви, тракащи карети и бързащи хора.

Трийсетте врани стават шейсет. Шейсетте стават деветдесет. Вият се в подредена спирала на север и запад и търсят неуморно.

Не им отнема дълго време да я открият на западния край на Понта Корбеса. Върви сама към някаква среща и Соколаря я разпознава без всякакво съмнение. Кръв кръвта привлича.

Ятата му от врани, черни на фона на черното небе, се разпръсват и кръжат тихо на десетина метра над земята. След секунди е събрал сто и петдесет, най-големия брой живи същества от който и да е вид, който някога е контролирал. Умът му гори с тръпката на силата. Сега трябва да е бърз и сигурен, преди Търпение да приложи страховитите си умения, преди друг маг да забележи случващото се.

Една врана плясва с криле и се спуска надолу в нощта. Останалите я последват след миг.

Търпение е на тротоара до някакъв склад и тъкмо минава под люшкаща се алхимична лампа. Първата врана се спуска покрай качулката ѝ изотзад, рязко кряскаща и гракаща, като се отърква в нея.

Търпение се обръща, за да види откъде е дошла. Следващите десетина птици влетяват право в лицето ѝ.

Очи, нос, бузи, устни — няма време за милост. Топката от подлудени от магия врани кълве и дере всичко меко, всичко уязвимо. Търпение почти няма време да изкрещи, преди да е ослепена и просната по гръб, докато още врани се изливат от небето като черен облак, придобил плът.

Търпение си спомня своята магьосническа дарба и успява да направи половинчата магия. Десетина птици стават на въглен, но още толкова заемат мястото им в търсене на врат и чело, китки и пръсти. Соколаря натиска Търпение към тротоара, ятото е истинско продължение на волята му, мачкаща тъмна ръка. С усмивката на безумец предава мисъл към нея и хвърля знака си срещу разбитите ѝ умствени защити. Тогава пита: