Скот Линч - Републиката на крадците

— Тогава нека ти се стовари на главата — промърмори тя. — Еганис ще остане. Ти си ням инвалид с три татуирани гривни на китката и скоро Картейн може да бъде… много интересно място за теб.

За теб, Майко, няма достатъчно дълбок ад, за да е по вкуса ми.

Амбициите и изследванията ти бяха заплаха за всяко живо същество на този свят. Помисли за това и след това лей сълзите си.

Боязливостта ти! Пред лицето на тайните, очакващи да бъдат разкрити навсякъде, където са стъпили елдрените… ти искаш ние да останем безпомощни и невежи… Е, върви в адовете! Цялата истинска сила на човешката раса е прахосана по хора като теб… своеволно нищожни. Пет гривни! По-скоро пет окови!

Щеше свободно да си пъхаш ръката в огъня само ако останалите не трябваше да изгорим с теб. Сбогом, Соколарю!

Тя си тръгва и магията, оформяща мислите, изчезна в нейно отсъствие. Той е сам и безгласен с Еганис. Мъжът поглежда Соколаря, след това отмества леко поглед, все едно, че му е неудобно да го вижда отворил очи.

— Ако някога решите, че теглото на живота ви е… твърде непоносимо — мърмори мъжът, — наредено ми е… да ви предложа милосърдие. Имам прахове, които може да се изпият с вино.

Соколаря се взира в него, докато той свива рамене и напуска стаята.

Сега Соколаря усеща есенния студ. Чувства го като болка в твърде слабото си тяло. Отвратен, обръща се наляво и се опитва да се изправи на краката си.

Успех, но само малък. Богове, движи се като старец на деветдесет! Тазобедрените стави го болят, а краката му са като клечки, твърде слаби да понесат тежестта му, но все пак успяват несръчно да го правят. Соколаря се киска с погнуса на скрибуцащото подскачане, което минава за походка.

Няма нищо полезно в тази затворническа килия. Легло, стол, лампа, нощно гърне. Следващата стая е по-голяма, обзаведена с библиотека с няколко десетки тома и малък дълбок съд. Соколаря с копнеж подскача до него, защото знае какво ще открие. Съностоманата е навсякъде в домовете на маговете, декорация и развлечение. За него басейнът е инертен, мъртъв като вода и ядът му го кара да се разтрепери толкова, че едва не пада вътре.

С трепереща устна смушква сребърния басейн с чуканчетата на дясната си ръка. Нуждае се от пръсти, гъвкави пръсти, а стоманата може да приеме всяка форма само със силата на мисълта. Когато беше на пет години, можеше да движи метала с махване на ръката и една-единствена дума. По бузите му се надига нова топлина и за секунда той намразва с такова ожесточение това, в което се е превърнал, че наистина си мисли за прахчетата, предложени му от гледача.

Повърхността на съностоманата образува вълнички на мястото, където той не я докосва.

Соколаря отскача назад, ударите на сърцето му са плачевно оглушителни в слабите му гърди. Богове! Ако очите му са го излъгали… ако всъщност не е видял това, казва си, че ще настоява за прахчетата. Зъбите му тракат от вълнение, докато се навежда отново над съда. Докосва течността с чуканчетата на отрязаните си пръсти и се взира в купата, като събужда цялата сила на волята си от дълбокия ѝ сън. Капки пот се стичат по челото му.

Тънки като косми нишки съностомана полазват по остатъка от десния му показалец. След това стават на едри капки, а после — на осезаема извиваща се линия. Чувства сила като вибрация по сребърния ръб. От бузите му се стичат сълзи, а гърдите му се издигат като мехове.

След минута е изградил един-единствен сребърен пръст, но процесът набира скорост. След първия пръст е лесно да направиш втори и още по-лесно — трети. Преди да може да повярва, Соколаря се взира с изпълнена с благоговение радост в полуметалната ръка, поддържана с незначителни усилия на волята му: четири сребърни пръста и един сребърен палец.

Стенанието му, изпълнено с облекчение и радост, е толкова силно, че Еганис притичва отдолу. Очите на мъжа се разширяват.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш?

Старият уред повече не е необходим, сребърната нишка вече е фокус на волята му. Ръката на Соколаря ще свърши работата сама. Сгъва нечовешките си пръсти, замахва в посока на Еганис и гледачът пада без дъх на колене, с въздух, изкаран от дробовете с невидим удар.

Соколаря се нуждае от глас. Взема съда със съностомана в новата си ръка и го накланя към устата си. Металът е хладен и странно солен. Натрупва се под остатъка от езика му, спуска се на пипала в гърлото му и ето го — не точно като език, но тънка резонираща повърхност, вибрираща наполовина със звук и наполовина — с магия.