Скот Линч - Републиката на крадците

— Защо?

— Картейн не е поддържал армията или стените си в продължение на триста години — каза Джийн. — След няколко часа градът ще се събуди и ще открие, че единственото нещо, което го е защитавало от света, е изчезнало през нощта. Искаш ли да си тук, когато избухне цялата бъркотия?

— О, мамка му! Имаш право.

Локи стана и огледа стаята за последен път.

— Ключ, корона, дете — промълви той. — Е, майната ти, Търпение. Три неща трябва да целунеш, преди да ти позволя да ме изплашиш наистина. Обувките, топките и задника ми.

Локи се обу и последва Джийн надолу по стълбите; нямаше търпение да остави Картейн, който бавно потъваше зад гърба му и зад хоризонта.

Момчето е на шест години, момчето е на единайсет, момчето е на седемнайсет. Взира се в Амател, вдишва езерния въздух, здравословните благоухания на живота и свежестта. Взира се в проблясващите светлини, в скъпоценните камъни в тъмнината, в тайните на елдрените, разпръснати в дълбините. Докерите твърдят, че рибарите, излезли с лодките си нощем, полудявали от светлините, гмуркали се, за да ги достигнат, и плували като обезумели надолу, все едно, че се носели обратно към повърхността, докато не се удавели. Или изчезвали.

Момчето не се страхува от светлините. Момчето има сили, за които докерите могат само да предполагат. Чувства напрежение в слепоочията си, когато се взира във водата. Чува нещо по-ниско и възхитително от ритмичното вълнение на водата и повика на птиците. Силата на скритите неща призовава силата на момчето.

Момчето знае, че Амател е прибрало баща му. Казано му е, но не помни нищо. Било е твърде малко. Няма спомен, за който да скърби. Езерото на скъпоценните камъни означава само живот, красота, успокоителна близост.

Всички тези неща. И силата, която очаква неговата сила да се изравни. Да се разкрие.

Момчето е на четири години, момчето е на десет, мъжът е на двайсет. На това място тялото му се променя. Понякога е цял, понякога — доволен, понякога спомените му са ярки и живи като картини, чиято боя сияе с огъня на боговете.

Понякога говори с плътен отекващ глас. Понякога движи ръцете си и чувства пръстите си, чувства как докосват повърхности и как вдигат различни предмети. Не знае защо му харесва това, защо чувства нещо като горещ прилив на сълзи в очите си, защо радостта е толкова горчива.

Понякога ходи в мъгла. Мислите му са обгърнати от сив памук. Понякога е на улицата и е объркан. Вързан е с въже, болката пулсира, а ръцете и устата му са пропити с кръв. Неговата собствена. Дъждът вали, докато хората го гледат втренчено и го изучават изплашени.

Понякога гледа отвъд Амател и за първи път усеща как живеят птиците. Чайка, красиво бяло създание, кръжаща в тесни кръгове. Момчето чувства нуждите ѝ, глада ѝ, изящната простота на нещото в центъра на всичко. Момчето си го представя като колело, часовников механизъм, логичен кръг, който се върти без триене или угризение. Нападни, яж, живей по вятъра. Нападни, яж, живей по вятъра.

Момчето раздвижва пръсти, за да призове своята сила, която не е придобило с уроци. Протяга се и поема живота на птицата като трептяща струна в ръцете си, която никой друг не може да види, ръцете на силата, която майка му го е научила да използва.

Птицата се сепва.

Крилете ѝ се сгъват непохватно. Гмурва се двайсет стъпки надолу и отскача от скала, след което цопва във водата, пляска и кряска възбудено, но за щастие, крилете ѝ не са счупени.

Момчето трябва да се упражнява.

Момчето е на десет години. Момчето е тичало през хълмовете и горите на север от Картейн цяла нощ с кръв в устата. Момчето се е свивало в средата на мрежа, неподвижно като камък, с отрова в зъбите; усеща и най-лекото движение по козината си и въздушния поток от плячката, която се приближава. Момчето се е реело високо в небето, преследвало е слънцето, научило се е да напада, да яде и да живее по вятъра.

— Не бива! — настоява майка му. Майка му е могъща, майка му го учи на дарбите си, но няма да му позволи той да я научи на своите.

— В средите ни не гледат с добро око на това — казва тя. — Ти си човек! Ще мислиш като човек! Няма място за човек в тези мънички умове!

— Аз споделям — казва момчето. — Нареждам. Не се чувствам малък. Ако наистина са нищожни, може би аз ги правя по-големи, когато съм в тях!

— Ще ставаш все по-чувствителен — казва майка му. — Ще се обвързваш все повече и повече с тях, разбираш ли? Животът им ще стане твой, чувствата им — твои. Ако бъдат наранени, ще изпитваш тяхната болка. Ако бъдат убити… може и ти да изчезнеш!