Браян Маклелан - Кръвен обет

Таниел се навъси към неутрализатора и се размърда неловко. При други обстоятелства би го призовал на дуел. Но сега… както Готън бе казал, и двамата бяха войници.

— Тя е още дете — каза Таниел. — Пък и през цялото време, през което я познавах, бях сгоден за друга.

— Моите поздравления.

— Годежът е анулиран.

— Съжалявам — рече Готън и се извърна.

Таниел изсипа още една ивица върху ръката си и пренебрежително размаха кутията.

След като вдиша барута, той отпусна глава към стената и се заслуша в тропота на дъжда и на копитата. И в тракането на колелата. Имаше много звуци, които да заглушат мислите му.

Къде ли беше Влора в този момент? Може би тя точно пристигаше в Адопещ. Може би вече бе пристигнала и беше заминала по някаква задача, възложена ѝ от Тамас…

Той не беше престанал да пропъжда този въпрос, откакто бе приковал онова конте към стената. Какво се беше объркало? Със заминаването си за Фатраста той беше допуснал грешка. Не трябваше да се забърква в чужда война, само за да впечатли Тамас. Беше оставил Влора прекалено дълго. Мъжът, с когото тя му беше изневерила, бе опитен съблазнител — вината не беше нейна.

Таниел стисна юмрук в опит да овладее гнева си. Дали раздразнението му произтичаше от неговата обич към нея? Или той се гневеше, защото друг мъж бе покварил неговата жена? И дали изобщо за Влора можеше да се каже, че е негова ? Той не можеше да си спомни време, в което двамата да не са били сгодени. Тамас бе използвал всяка възможна ситуация, за да насърчава близостта между двамата. Защото Влора беше умел барутен маг; имаше голяма вероятност децата от подобен съюз също да наследят тези умения. Тя по-скоро беше бъдещата снаха на Тамас, отколкото бъдещата съпруга на Таниел.

Тази мисъл той погълна заедно със задоволството от разочарованието на Тамас. Сега нямаше да му се налага изобщо да сключва брак. А можеше да се ожени по собствен избор, не за някаква предварително нарочена магьосница. Може би за Ка-поел.

Той се засмя, без да обръща внимание на погледа на Готън. Да, Тамас щеше да подивее, ако Таниел се оженеше за дивачка.

Таниел притихна и устоя на изкушението да разтвори скицника си на откъснатата страница.

— Тази част от града е страшно хубава — отбеляза Готън, изтръгвайки го от мислите му. Неутрализаторът бе открехнал пердето, за да наднича навън. Няколко мига по-късно каретата спря. Таниел отвори вратата.

Бяха навлезли в Самаилския квартал. Гъст дим бе надвиснал над целия град и се смесваше с дъжда. Мястото бе притихнало — още преди два дни тълпата се бе усмирила, оставяйки подире си руини на мястото на някогашните палати.

Но това имение бе останало непокътнато. Къщата бе триетажна, изградена от сиви каменни блокове — приличаше на умалено копие на някогашните замъци. Стените бяха почернели от околните огньове, но самата сграда стоеше незасегната. И беше лесно да се види защо.

Около бойниците стояха войници. Паветата от улицата бяха използвани за построяването на еднометрова стена пред главната порта. Зад тази стена също стояха войници, приготвили мускетите си за стрелба. С открита неприязън те наблюдаваха спрялата карета.

Таниел скочи на земята. Жулин вече беше слязла и си слагаше ръкавиците. Ка-поел слезе от капрата.

— Чий е този дом? — обърна се Таниел към кочияша.

Запитаният се почеса по брадичката:

— На генерал Уестивън.

Взвод войници изникнаха от къщата и се отправиха право към тях. Стомахът на Таниел се сви. Приближаващите се носеха познатите до болка сиво-бели униформи и шапка с перо на кралските хилмани. Гвардейците трябваше да са избити. А ето че те охраняваха дома на бившия началник на кралската гвардия. Генерал Уестивън бе почти на осемдесет, възрастен във всяко едно отношение, но се говореше, че дори и на тази възраст той е запазил остротата на ума си.

Това беше единственият адрански военен, който можеше да съперничи на Тамас.

— Генералът в града ли е? — попита Таниел. Тамас несъмнено трябваше да се е погрижил за него. Невъзможно беше плановете му да са го пропуснали.

— Чух слух, че се бил върнал — рече кочияшът. — Бил на ваканция в Нови, но се върнал вчера.

Таниел погледна към Ка-поел.

— Сигурна ли си, че тя е тук?

Ка-поел кимна. Таниел изруга.

Хилманите спряха на пет крачки от Таниел. Предвождаше ги възрастен капитан с кисело лице. Той беше по-висок от Таниел с близо педя; когато той забеляза значката, изобразяваща барутно буре, гвардеецът се озъби презрително.