Браян Маклелан: Кръвен обет

Брайън Маклелан е страстен фентъзи читател и бивш ученик на Брандън Сандърсън. Моментите, през които не твори, той отдава на пекарството, плодовата си градина и електронните игри. Понастоящем Брайън живее заедно със съпругата си в Кливланд, щата Охайо.

Повече за него можете да откриете на www.brianmcclellan.com .

Има толкова много хора, без които тази книга нямаше да съществува.

За начало ще благодаря на удивителния си агент, Кейтлин Бласдел, която съзря криещия се потенциал и ме издърпа за косите през няколко варианта, преди да сметне, че книгата е допустима за редактор. Благодаря и на Деви Пилай, която е въпросният редактор: нейният заразителен ентусиазъм ми позволи да продължа дори и в моментите, когато ми се искаше да проплача: „Не… моля те… не ме карай да променям името на този персонаж!“

Благодаря на Мишел, моята удивителна съпруга, за часовете, в които двамата обсъждахме идеи. Купища от уникалните неща в тази книга идват именно от нея.

В гимназията започнах да откривам, че искам да си изкарвам прехраната с писане. Дължа специална благодарност на Марлене Напало, която ме насърчаваше и четеше най-ранните ми творби, макар да очакваше да не ѝ допаднат. Тя притежава ключова роля за началото на изживяваното от мен приключение. Уилям Прютър ме научи да обичам историята истински — мястото, където и най-фантастичните идеи намират корените си. В университета многобройни хора ме окуражаваха и съветваха. На първо място сред тях са Зина Питърсън и Грант Босуел — Боз.

Благодарен съм на Нанси Гулд, която ме дари с подкрепата си в един труден за мен преход и го направи, без да притежава реални доказателства, че от мене някога ще излезе нещо.

Айзък Стюарт, Стив Даймънд и Лоугън Мориц прочетоха няколко варианта на тази книга, а също и други мои произведения. Просто не е възможно да изразя отдадеността към приятелството, която подобно начинание изисква. Техните съвети бяха безценни за мен. Безкрайно съм благодарен на Чариса Плейър — първата непозната, която прочете нещо мое и сметна, че би имало основание да бъда издаден. По време на тази борба десетки хора ми даваха съветите си. Благодаря на всички тях.

Отправям благодарности към Сюзън Барнс, Лорън Панепито и всички останали зад кулисите в „Орбит“. Все още оставам смаян, че е възможно други хора да се вълнуват от работата над нещо, изникнало от дебрите на моето въображение.

Най-дълбока почит изразявам към Брандън Сандърсън, от когото научих за писането повече от всеки друг. Неговите напътствия бяха неоценими.

Разбира се, всичко това бледнее пред благодарността, която изпитвам към майка си — тя ме насърчаваше да проявявам интерес към нещата, които рядко ме интересуваха, и никога не се съмняваше, че някой ден ще успея — и към баща си, който плащаше за всички онези неща, които майка ми ме караше да правя.

Накрая бих искал да благодаря на семейството си, което не спираше да ме насърчава да преследвам мечтите си.

Адамат бе закопчал палтото си плътно заради влажния нощен въздух, който сякаш се опитваше да го удави. Той подръпна ръкавите в неуспешен опит да извлече още дължина, а после повтори опита с краищата на дрехата, където тя бе изключително тясна около кръста. Половин десетилетие бе изминало от последния път, в който той бе носил и изобщо виждал това облекло. Ала когато човек получеше призив да се яви пред краля и особено по това време на нощта, то той не можеше да губи време, за да вземе по-хубавия си модел от шивача.

Сред тези обстоятелства палтото, лятно, предоставяше нищожна защита срещу хладината, която не спираше да наднича през прозореца на каретата.

Утрото не беше далеч, но на зората ѝ предстоеше тежка работа в прогонването на облаците мъгла. Тя се усещаше ясно, прекалено влажна дори за ранната пролет в Адопещ и по-мразовита и от замръзналите пръсти на свети Нови. Гадателите от Ничията улица твърдяха, че това било лоша поличба. А Адамат бе уверен, че вече си е заработил настинката. Освен това не можеше да се досети за причина, поради която да го призоват в такъв час.