Браян Маклелан - Кръвен обет

Край главната порта на Небесния дворец каретата не забави ход, а продължи. Вкопчен в панталоните си, Адамат надникна през прозореца. Постовите липсваха. И друго, още по-странно: нататък, около алеята с фонтаните, не се виждаха светлини. Небесният дворец бе тъй обсипан с фенери, че дори в най-мъгливата нощ се виждаше от града. А тази нощ градините бяха тъмни.

Това не смущаваше Адамат: Мануч използваше достатъчно от данъците им за свои собствени забавления. Затова Адамат спокойно се загледа навън, в онази част на градината, където започваха да се издигат живи плетове. За момент му се стори… не, това беше скулптура. Но сърцето му пак се нуждаеше от известно време, за да се успокои. Същото се отнасяше и за стомаха му. Може би запалването на светлините в градината би било добра идея.

Една частица от него — онази, някога заемала длъжността на полицейски инспектор, дирила сред подобни нощи крадци и джебчии — се засмя. Успокой се, старче , каза си той. Някога погледът, който се взираше откъм мрака, принадлежеше на теб.

Каретата рязко спря. Адамат зачака кочияша да му отвори. Напразно. Онзи от капрата потропа по покрива.

— Слизай — каза дрезгав глас.

Доста грубо.

Адамат слезе сам и съумя да вземе шапката и бастуна си в последния момент — в следващия миг коларят вече замахваше с юздите и отново се отправяше да дразни мрака с тракането на каретата си. Инспекторът го изпроводи с тиха ругатня и се извърна, за да погледне Небесния дворец.

Перлата на Адро — така благородниците наричаха Небесния дворец. И с основание: комплексът се издигаше на един висок връх източно от Адопещ, така че слънцето изгряваше директно над него всяка сутрин. Един особено дързък вестник бе сравнил съчетанието на двореца и града с умиращ от глад просяк, накичен с диамантен пръстен. Сравнението съответстваше на настъпилите времена на оскъдица. Гордостта, която един крал изпитваше от великолепието на двореца си, не бе в състояние да нахрани неговите поданици.

Каретата бе оставила Адамат пред главния вход на двореца. Ако имаше светлина, човек можеше да види, че това място представлява обширна мраморна алея, накъсана от множество фонтани и отвеждаща до огромна сребърна двойна врата. А нейните криле изглеждаха незначителни пред най-голямата сграда в Адро.

Адамат започна да се ослушва за стъпките на патрулиращите хилмани. Хората казваха, че кралската гвардия присъства из цялата градина, и в най-затънтеното кътче — с винаги заредени мускети с натъкнат щик. Сиво-бели шарфове на фона на златнозелено великолепие, тъй изглеждаха те. Ала сега стъпки нямаше. Фонтаните също бяха притихнали. А Адамат бе чувал, че фонтаните биват спирани единствено при смъртта на краля. Той се съмняваше, че би бил призован тук, ако Мануч бе мъртъв. Той приглади дрехата си. Тук, близо до сградата, няколко лампи бяха запалени.

От мрака изплува нечий силует. Адамат стисна бастуна си, готов да изтегли криещата се вътре шпага.

Появилият се носеше униформа — само това можеше да се види в слабата светлина. Той бе насочил оръжието си (пушка или мускет) към посетителя и носеше фуражка с твърда козирка. Последният детайл издаваше, че той не е хилман. Кралските гвардейци носеха високи шапки с пера.

— Сам ли си? — запита глас.

— Да. — За да потвърди, Адамат повдигна ръце и се завъртя.

— Върви.

Войникът избута едно от сребърните крила на вратата. То се отмести бавно, тежко, напук на насрещните усилия. Инспекторът се възползва от възможността, за да разгледа униформата му. Тъмносиня, украсена със сребърни ширити. Това издаваше принадлежността му към адранската армия. На теория армията бе подчинена на краля. На практика тя се намираше под контрола на един друг човек: фелдмаршал Тамас.

— Отдръпни се, друже — каза войникът. В гласа му се долавяше известно раздразнение, но то можеше да е предизвикано и заради усилията му.

Адамат се подчини; той се доближи отново едва когато униформеният му направи знак.

— Тръгни направо — напъти онзи. — При диадемата завий надясно, през Диамантената зала. Продължаваш, докато не достигнеш Ответната зала.

Вратата се затвори зад Адамат.

Инспекторът остана сам в преддверието на двореца. Интересно какво общо имаше армията със случващото се? Какво правеше войник на територията на двореца? И защо нямаше нито един гвардеец?

Най-плашещият отговор изникна първи. Борба за власт. Може би военните са били призовани, за да потушат някакъв бунт? В Адро не липсваха клики, оспорващи си надмощието: наемниците от Крилете на Адом , кралската кабала, планинската стража и благородническите семейства. Всяка една от тези фракции можеше да предизвика Мануч. Но в нито един от тези случаи подобно предизвикателство не би съдържало логика. Един опит за детрониране би превърнал двореца в бойно поле. А ако ставаше дума за кабалистите, дворецът отдавна щеше да е разрушен.