Браян Маклелан - Кръвен обет

В този момент той подминаваше диадемата — огромно копие на адранската корона — и можа да се убеди, че тя наистина изглежда безвкусно, както говореха слуховете. Диамантената зала не се намираше далеч. Подът и стените ѝ бяха алени, украсени със златни листове и хиляди дребни скъпоценни камъни, които даваха и името на залата, блещукащи от тавана под светлината на единствен свещник. Пламъчетата му трепкаха сякаш танцуваха под напора на несъществуващ вятър; в залата бе студено.

В следващия коридор лошото предчувствие на Адамат се изостри. До този момент той не се бе натъкнал на жива душа; единствените стъпки, които дочуваше, бяха неговите собствени. Той достигна до един счупен прозорец, който обясняваше студа. Може би бе счупен в проява на някой от пословичните гневни изблици на владетеля? Или имаше друго обяснение? Тези мисли не спомагаха за успокояването на сърцебиенето му.

Наистина ли изпод онази завеса се подаваха ботуши? Инспекторът прокара длан под веждите си. Не, несъмнено му се беше сторило. За да се увери, все пак той пристъпи напред и дръпна завесата.

В сенките лежеше тяло. Адамат се приведе и видя, че кожата е още топла, но мъжът бе мъртъв. Той носеше сив панталон с бяла ивица и куртка в същите цветове. Недалеч от него се въргаляше висока шапка с бяло перо. Гвардеец. Младото, гладко избръснато лице бе покрито от сенки. Човек можеше да му припише спокоен вид, ако не беше дупката в черепа му и влажното петно на пода.

Излизаше, че Адамат е бил прав: наистина ставаше дума за някаква вътрешна борба. Може би гвардейците се бяха разбунтували и това бе наложило призоваването на армията? Но това не изглеждаше вероятно. Хилманите бяха изключително верни на своя владетел, до фанатизъм. Пък и за евентуални проблеми, развиващи се на територията на двореца, щяха да са се погрижили кралските кабалисти.

Адамат тихичко изруга. Допълнителните размишления само внасяха още неясноти. Но подозираше, че много скоро ще намери отговор.

Той върна завесата на мястото ѝ и продължи напред, този път изтеглил няколко сантиметра от скритата шпага. Целта му вече не беше далеч. Онази врата, обградена от две скулптури, стискащи скиптри — именно отвъд нея се намираше нужната му зала.

На прага ѝ инспекторът си пое дъх. След един последен поглед към мистичните символи над нея той влезе.

В сравнение с посрещналата го гледка Диамантената зала изглеждаше нищожна. Две стълбища, всяко от които се разгръщаше в противоположна посока и бе достатъчно широко за успоредното напредване на три карети, се издигаха към галерия, която обгръщаше цялата зала. Извън краля и неговата кабала от Привилегировани магьосници малцина стъпваха тук.

В средата на залата се намираше стол, повдигнат на подиум. Пред подиума бяха подредени възглавници за коленичене — там кабалистите отдаваха уважение на своя владетел. Залата бе изпълнена с ярка светлина, чийто източник не се виждаше.

На дясното стълбище седеше мъж. Той бе по-възрастен от Адамат — в началото на шестдесетте, с посивяла коса и прилежно оформена брада, в която все още се забелязваха тъмни нишки. Мъжът имаше волева, но не прекалено издадена челюст и скулесто лице. Кожата му бе потъмняла от слънцето, а в краищата на очите и устните му се забелязваха дълбоки бръчки. Той носеше тъмносиня войнишка униформа със сребърен символ на буре с барут, прикрепен над сърцето, и девет златни ивици от дясната страна на гърдите (всяка указваща пет години служба). Униформата не разполагаше с офицерски еполети, ала умореният поглед на кафявите очи не оставяше съмнение, че този човек неведнъж е предвождал армии.

На стъпалото до себе си той бе поставил пистолет с дръпнато петле. Мъжът се подпираше на късия си меч, прибран в ножница, и наблюдаваше как ивица кръв бавно се стича по стъпалата — тъмна линия сред жълто-белия мрамор.

— Фелдмаршал Тамас — каза Адамат. Той прибра скритата шпага и застопори дръжката.

Мъжът повдигна очи.

— Нямам спомен да сме се срещали преди.

— Срещали сме се — преди четиринадесет години. Благотворителен прием, организиран от лорд Омен.

— Ще трябва да ме извините, не умея да помня лица — каза фелдмаршалът.

Адамат не можеше да откъсне очи от ивичката кръв.

— Сър, бях призован да се явя тук, но не ми беше казано нито от кого, нито по каква причина.

— Аз те повиках. Един от моите Отличници те препоръча. Сенка. Той каза, че сте работили заедно в полицията от дванадесети окръг.