Браян Маклелан - Кръвен обет

— Нима се отказваш тъй лесно?

Таниел продължаваше да рови из канавката, като се стараеше да не се замисля за нещата, които пръстите му докосват. Канавките струпваха всичко, от отпадни продукти до мъртви животни и улични боклуци. По време на буря като тази всичко се отправяше към каналите под града. Но тази шахта бе задръстена, покривайки Таниел до раменете в мръсотия — а това му доставяше толкова удоволствие, колкото и неспирното недоволство на Жулин.

— Пък и сигурно знаеш, че Тамас няма да ви плати, докато не изпълните възложението, нали? — продължи той.

— Ще я намерим — отвърна Жулин. — Просто не днес. Не и в този дъжд. Тя е предизвикала тази буря. Усещам го. Аурата на облаците се простира Отвъд. Те скриват дирята, но когато се отдръпнат, аз отново ще намеря следите ѝ.

— Ка-поел вече е намерила дирята ѝ. — Таниел се напрегна още малко; бузата му докосна локва. Той напипа нещо твърдо, обви пръсти около него и го изтегли.

— Тя не е спряла да ровичка между калдъръма и да те кара да дълбаеш из каналите от… какво е това?

Таниел се изправи на крака. Сивата буца кал в ръката му изглеждаше като мръсотия, изстъргвана от десетки ботуши. Миризмата го накара да протегне ръка колкото се може по-далеч от себе си. Към буцата бе прилепнало дълго парче дърво. Локвата в краката му бавно започваше да спада.

— Счупен бастун, ако не се лъжа — рече войникът.

Ка-поел се приближи да огледа находката му. Тя я докосна с пръст, отметнала глава нагоре. Неочаквано пръстите ѝ се стрелнаха в буцата и се отдръпнаха.

Жулин се приведе напред.

— Какво е намерила? — В следващия миг тя поклати глава. — Нищо. Глупачка.

Таниел изми ръката си в най-чистата локва, която можеше да намери, сетне си взе ризата и куртката от Готън.

— Зрението ти явно е слабо, Жулин — отвърна войникът. — Това е косъм. Косъм от Привилегированата.

— Не е възможно да е намерила едничък неин косъм сред целия този боклук. А дори и косъмът да е принадлежал на нея, какво ще може да стори с него твоята дивачка?

— Да я намери — сви рамене Таниел.

Ка-поел се отдалечи, разтваряйки торбата си. Няколко мига тя остана с гръб към тях. Когато се обърна, девойката отново нарами торбата и кимна отсечено. Тя се потупа по гърдите и сграбчи нещо невидимо.

Закопчаващият ризата си Таниел се усмихна.

— Пипнахме я.

Четиримата спряха файтон. Ка-поел се качи на капрата, за да насочва кочияша, а Таниел, Жулин и Готън се покатериха в купето. Жулин изсумтя презрително веднага щом вратата се затвори.

— Ти смърдиш — заяви тя. — Предпочитам да стоя на дъжда, отколкото сред тази воня. Ще пътувам отвън.

Жулин се намести отзад и каретата потегли.

— Ка-поел наистина ли може да открие Привилегированата само с един косъм? — попита Готън след няколко минути мълчание. Подскачането на каретата ги блъскаше върху тясната седалка.

— Само по един косъм е трудно — отвърна Таниел. — По-добре е, ако има повече неща. Кръвта от щика ми, огризка от нокът (тя си гризе ноктите), мигла. Нещата са свързани и се натрупват. Колкото повече са те, толкова по-лесно ѝ е да я проследи. А ние се нуждаем от точно място, за да успеем да я открием.

Таниел разтвори скицника си и започна да го разгръща. За момент той спря при рисунката на Влора, преди да достигне до недовършената скица на Привилегированата. Скицираше я по памет, но пак имаше предимство пред останалите в това отношение: те не бяха получили възможност да се вгледат в лицето ѝ.

Когато приключи, Таниел затвори скицника и отново го прибра във вътрешния си джоб.

— Какъв е принципът на нейната магия? — попита Готън.

— Нямам представа. Никога не съм я виждал да прави магия. Поне не и онова, което ние разбираме като магия. Тя не движи пръсти, не призовава елементални излъчвания.

Таниел отдавна бе спрял да се опитва да разгадае това.

Наемникът замълча. Подир около минута той се подсмихна и без да поглежда към събеседника си обяви:

— Двамата с Жулин сключихме облог.

Таниел изсипа ивица барут върху ръката си и я доближи до ноздрата си.

— Какъв облог?

— Жулин смята, че ти спиш с дивачката. Аз смятам, че не си го правил.

— Този облог не е особено пристоен — отбеляза Таниел.

— И двамата сме войници — усмихна се още по-широко Готън.

— И на колко се обзаложихте?

— Сто крана.

— Дотук с прехвалената женска интуиция. Кажи ѝ, че ти дължи стотарка.

— Както си и знаех — рече Готън. — Мъжете са много по-лесни за разчитане. На моменти ти наистина се взираш в дивачката по особен начин, но с погледа на копнеещ, а не на любовник.