Браян Маклелан - Кръвен обет

— Аз работя по случай — отвърна инспекторът. Двамата се върнаха в административната сграда.

— Това не ти дава правото да тършуваш из хорските кабинети — рече Ускан. — Пък и както ти казах, вратата ще бъде заключена.

Той се усмихна победоносно, когато вратата изтрака, но не се отмести под натиска на Адамат.

— Няма значение — рече инспекторът, докато приклякваше и измъкваше шперцовете, които носеше в ботуша си. Ускан го погледна изумено.

— Какво правиш? Не може да…

— Кога каза, че ще се върне ректорът?

— Някъде привечер — отвърна секретарят, но в следващия момент осъзна грешката си. — Трябваше да кажа, че ще се върне скоро — кипна той, защото Адамат започна да човърка ключалката.

— Ти си ужасен лъжец — отбеляза Адамат.

— Така е. И няма да успея да излъжа ректора, когато той попита кой е влизал в кабинета му.

— Няма да разбере.

— Естествено, че ще разбере, той винаги…

Ключалката щракна; Адамат леко побутна вратата.

Открилият се кабинет определено съответстваше на нещото, което човек очакваше да види в университет. Навсякъде имаше книги и документи. По столовете, масите и дори по пода имаше чинии с недоядена храна. По протежение на целите стени имаше рафтове с книги, достигащи височината на двоен човешки бой — и започнали да се извиват заради претрупаността си.

— Недей да местиш нищо — рече Ускан. — За всяко нещо той си спомня къде го е оставил. Веднага ще разбере, ако… — Той замълча под погледа на Адамат. — Сега ще потърся книгата.

Инспекторът се задържа на прага на мастилената джунгла, докато приятелят му издирваше книгата с ловкостта на учен. Той повдигаше документи, чинии и книги, но всяко нещо връщаше на точното място.

Адамат се надигна на пръсти и огледа стаята.

— Това ли е? — рече той, сочейки към бюрото на ректора.

Ускан измъкна глава изпод креслото.

— Да, тази е.

Адамат предпазливо пристъпи навътре, взе книгата и започна да я разлиства. Ускан надникна над рамото му.

— Няма засегнати страници — обяви инспекторът. Той плъзваше поглед по страниците, дирещ само две думи. Търсеното откри в послеслова, на последната страница.

Адамат зачете на глас:

— „И те ще пазят Обета на Крезимир с живота си, че ако то бъде престъпено, Деветте са заплашени от гибел.“

Той огледа околните страници, но на други места фразата не се споменаваше.

— Странно — рече той.

Пръстът на Ускан посочи към гърба на книгата.

— И тук липсват страници — обясни той с треперещ от гняв глас. — Няма го половината послеслов.

Адамат се вгледа по-внимателно. Наистина, и от тази книга бяха откъснати страници. Тя бе подвързана по различен начин, което затрудняваше това да се забележи. Той въздъхна.

— Къде бих могъл да намеря друг екземпляр от тази книга?

Ускан поклати глава.

— Може би в обществения архив. Нопетският университет също може да притежава копие.

— Нямам намерение да пътуващ почти месец заради вероятност — обяви Адамат. Той рязко затвори книгата и я остави обратно върху бюрото на ректора. — Ще трябва да проверя архивите.

— А бунтовете? — възрази Ускан, докато другият се отправяше към вратата.

Адамат спря.

— Сградата ще е заключена — продължи секретарят. — Там се съхранява родословна и данъчна информация. Дори има и хранилище. Там ще има пазачи, Адамат.

Това щеше да представлява проблем единствено ако го заловяха.

— Благодаря ти за помощта — отвърна инспекторът. — Уведоми ме, ако откриеш нещо ново.

Таниел систематично оглеждаше крачещата тълпа и се чудеше за наличието на евентуални проблеми. В града царяха безредици — коли лежаха преобърнати, горяха къщи, по улицата лежаха беззащитни тела. Димът бе надвиснал като завеса над всичко и нямаше намерения да се маха.

Той разгърна скицника си. Страниците се разгърнаха на един портрет на Влора. Таниел поспря за момент, преди да сграбчи книгата с едната си ръка, а с другата да откъсне страницата, да я смачка и да я хвърли на улицата. Накъсаният ръб, останал да стърчи, веднага го накара да съжали за стореното — той нямаше пари да си купи нов скицник. Бе продал всичките си ценности, за да купи диамантен пръстен във Фатраста. Проклетият пръстен, който бе приковал към едно конте в Илеман, нанизан на собствената му шпага. Трябваше да запази пръстена, да го продаде и да си върне част от парите. Съжаляваше, че не бе казал нещо на Влора, притиснала чаршафи пред себе си.