Браян Маклелан - Кръвен обет

Посетителят се усмихна. Някои неща не се променяха.

— Адамат. Каква изненада — рече Ускан. Той застопори перото в поставката и дъхна върху мастилото, преди да отмести листа. — Каква приятна изненада.

— Радвам се, че те намирам тук, Ускан — отвърна Адамат, — а не на мястото на екзекуцията.

За момент по лицето на надигащия се Ускан пробяга сянка. Той заобиколи бюрото си и протегна десница към посетителя.

— Една от моите помощнички притежава изключително красноречиво перо. Заръчах ѝ да запише всичко. — Той скриви лице. — А аз си имам работа. За какво ми е да гледам екзекуции?

Адамат оглеждаше приятеля си. Секретарят наистина изглеждаше млад; никой не би му дал четиридесет и петте години, на които беше в действителност. А чертите му издаваха човек, който често чете на прекалено слаба светлина.

— Това е събитието на века — отвърна инспекторът.

— На хилядолетието — поправи Ускан. Той се върна зад бюрото си и подкани посетителя да се настани на единствения друг стол в кабинета. — До този момент в никоя от Деветте държави не е бил детрониран владетел. Нито веднъж, за цялото време от основаването им от Крезимир и неговите братя и сестри. Дори не зная какво да кажа. — Секретарят махна с ръка, прогонвайки притесненото си изражение. — Как е Фая?

— За щастие тя и децата са в провинцията.

— Късмет.

— Да.

Сега приятелят му се оживи.

— А как вървят нещата с печатарската преса? От толкова време съм затънал в работа, че буквално не намирах време да ти пиша. Сигурно е много вълнуващо. Първата парна преса в Адро!

— Ти не си ли чул? — навъси се Адамат.

Другият поклати глава.

— Тя експлодира.

Ускан се вторачи насреща му.

— Не говориш сериозно.

— Взривът уби един помощник и срина половината сграда. Бях излязъл да изпия чаша чай, а когато се върнах… — Адамат рязко раздалечи длани. — Дотук с печатница „Адамат и съдружие“ .

— Но ти си бил застрахован.

— Да, бях, но отказаха да ми платят. Аз ги осъдих. А те откриха, че ще им излезе по-евтино да платят на магистрата, отколкото да платят на мен.

Устата на Ускан продължаваше да потрепва.

— Не мога да повярвам. Това начинание гарантирано щеше да те направи и богат, и известен. По това време ти щеше да си станал заможен човек… Ето, точно днес четох, че само в рамките на изминалите шест месеца в Адопещ са били отворени единадесет книжарници. Четенето става много модерно. Поезия, романи, хроники… Индустрията процъфтява!

— Да, продължавай да сипваш сол в раната.

— Съжалявам, Адамат — трепна секретарят.

Посетителят му махна с ръка.

— Случват се такива неща. Това беше преди цяла година. Пък и не съм дошъл, за да ти се оплаквам, а по работа.

— Пак ли някакво разследване? Поне това ти остана.

— Да.

— Мога ли да помогна с нещо? — попита Ускан.

— Надявам се, че няма да те затрудня. Бих искал да узная повече за престъпването на Обета на Крезимир. И изобщо за въпросния обет…

Ускан се облегна в креслото и се загледа към тавана.

— Звучи ми познато — обяви той след няколко мига. — Много познато, но не мога да се сетя. Не всеки притежава памет като твоята. — Секретарят се надигна. — Ела.

Двамата напуснаха административната сграда и се отправиха към библиотеката. Някой се беше досетил да заключи вратите ѝ, но Ускан разполагаше със собствени ключове.

Тамошният вестибюл представляваше място, където човек да окачи палтото си и да обърше обувки. Отвъд него се простираше обширно помещение, разделено на три нива. Навсякъде имаше стълбища и стълби, а масите бяха разпръснати произволно в края на лавиците или под прозорците.

— Надявам се, че имаш известна идея откъде да започнем — рече Адамат. За последно той беше посещавал библиотеката преди години; беше разбираемо, че е забравил колко е обширна. — Иначе ще ни отиде целият ден.

Ускан уверено се отправи надясно, към най-близкото стълбище.

— Мисля, че имам. Но пак ще ни отнеме известно време. Неотдавна колекцията ни бе обогатена, а и аз нямам възможност да прекарвам тук толкова дълго, колкото ми се иска. Но ти да не помислиш, че се оплаквам. Книгите все още са скъпи, но индустрията процъфтява. А една парна печатарска преса би смъкнала цената им допълнително.

Адамат подбели очи. Приятелят му говореше добронамерено, ала от думите му излизаше, че експлозията се е случила по вина на Адамат.

Ускан броеше лавиците, за да открие необходимата. Той грабна стълба с колелца и я забута пред себе си. Гласът му отекна: