Браян Маклелан - Кръвен обет

Тамас си налагаше да гледа. Всичко това се случваше по негова воля. Заради Адро. Заради народа.

Заради Ерика.

— Неприятен начин да си намериш смъртта, сър — отбеляза Олем и невъзмутимо дръпна от цигарата си. Той продължаваше да наблюдава тълпата, макар че и самият Шарлемунд се беше извърнал.

Тамас бе склонен да се съгласи с него.

Кралят и кралицата бяха отведени на платформата за екзекуции. Там имаше шест гилотини, край които палачите стояха мирно. Тамас трепна, когато къс кърваво месо зашлеви владетелката в лицето, оставяйки петно върху алабастровата ѝ кожа и кремавата нощница. Жената припадна, свличайки се право върху дъските. Мануч не забеляза.

Тамас се извърна да проследи гвардейските глави. Те продължаваха да напредват сред тълпата, доближаващи гилотината.

Кралят повдигна очи към Тамас и пипнешком извади от джоба си изцапано парче хартия. Той прочисти гърло и започна да чете, макар че надали друг, освен палача, чуваше думите му. Мануч се опита да повиши глас, в отговор на което ревът на тълпата също се усили. Накрая монархът притихна. И остана неподвижен, когато палачът подръпна веригите му. Операторът на гилотината безцеремонно стовари юмрука си в тила му и го завлече под острието.

Тамас реши, че владетелската двойка е извадила късмет да посрещне смъртта в безсъзнание.

Отделената глава на Мануч падна в чакащата кошница, а бликналата кръв оплиска зяпачите, макар най-близките от тях да се намираха на десет крачки. Докато първата гилотина биваше подготвяна отново, кралицата бе наместена в съседната. Нейната глава се търколи сред дъжд от златисти кичури.

— Това ще отнеме цял ден — промърмори Рикар.

— Точно така — потвърди Тамас. — И утрешния ден също. Казах ви, че ще дам на тълпата достатъчно кръв, за да се задави. — Той погледна към алената локва, която вече се разстилаше под платформата и се промъкваше към нервните стъпала на зяпачите. — Камъните на площада ще ръждясат от кръв.

С тези думи той огледа събраните за последно и се отдръпна от балкона. Привилегированата не бе се появила. Това оставяше още един враг в неизвестност.

Не. Не в неизвестност. Таниел щеше да я намери.

— Хората ще се разбунтуват, когато започнат да огладняват — продължи той, макар и без да е насочил думите си към конкретен събеседник. — Вечерния час ще наложим от утре. А междувременно съветвам всички ви да се държите настрана от улицата.

Адамат нае кола, за да стигне до Университета. Обичайно, пътуването не би отнело дълго време, ако не беше обстоятелството, че цял Адопещ се бе отправил към средата на града, докато университетът се намираше в покрайнините. За сметка на това, когато достигнаха Киркамшир, минувачи почти не се срещаха. Кампусът бе необичайно тих.

Всички се бяха стекли, за да видят екзекуцията. Най-вероятно Тамас бе разпратил най-бързите си конници, за да предупреди навреме всички жители на града за предстоящата екзекуция. Рискован ход. Но хората щяха да го харесат. Адамат също го харесваше. Той се надяваше единствено, че идиотът, от когото днес щяха да се отърват, няма да бъде заменен с тиранин.

Някакво далечно шумене достигна до слуха му. Най-вероятно това бе ревът на близо милион гласове, съзрели смъртта на своя владетел. Оплячкосването на града щеше да последва много скоро — когато зяпачите започнеха да се разотиват и осъзнаеха, че всички са оставили домовете и магазините си без надзор. А в последвалите бунтове брат щеше да се изправи срещу брата.

Адамат се надяваше, че ще се е прибрал преди това.

Той подмина солариума и библиотеката, насочен към главната административна сграда. Стъпките му отекваха из празната градина и по стъпалата. На върха на стълбището той установи, че вратите от масивен дъб са отключени.

Никой не го спря, когато пое по коридора. В един миг той сам забави ход, за да разгледа портрета на настоящия ректор. Дори като млад ректорът не бе могъл да се похвали с красота — не и с подобно петно, скриващо половината му лице. Но се говореше, че той е ненадминат учен.

Адамат подмина кабинета му и спря пред следващата врата. Тя беше малка, притворена с парче дърво, а намиращото се отвъд помещение спокойно можеше да представлява килер. От вътрешността му долиташе скърцането на перо.

Инспекторът почука двукратно и пристъпи вътре. Мъж с младежки вид седеше зад бюрото в единия ъгъл на стаята. При секретаря на ректора човек би очаквал да завари хаос, ала тук всяко късче хартия се намираше на мястото си, а прахта биваше забърсвана ежедневно.