Браян Маклелан - Кръвен обет

— Кралската хазна е празна — оповести Ондраус. От джоба си той измъкна лупа и я постави върху страницата.

Рикар се задави със сладкиша си.

Тамас остана втренчен в счетоводителя.

— Как така?

— Последният път, когато получих достъп до тази книга, беше по времето на Железния крал — обясни Ондраус, сочейки към масивния том. — Вътре са записани всички транзакции, извършени в името на короната за последните сто години; до последната крана. Личните счетоводители на Мануч не допускаха на друг да надзърне вътре, но поне трябва да им се признае, че са завеждали сметките прилежно. И според тези сметки кралската съкровищница е празна.

Тамас трябваше да свие юмрук, за да успокои треперенето на ръцете си. Как щеше да плати на войниците си? Как щеше да нахрани бедните и да продължи да плаща на полицията? Той се нуждаеше от стотици милиони; бе се надявал, че в хазната ще се намерят поне десетки.

— Данъци — рече Ондраус, затваряйки тежко корицата. — За начало ще трябва да повишим данъците.

— Не — каза Тамас. — Ти сам знаеш, че това не е вариант. Ако заменим Мануч с още по-високи данъци и по-голям контрол, след по-малко от година нашите глави ще се търкалят край гилотините.

— Защо да повишаваме данъците? — попита влизащият архидиоцел Шарлемунд, развял моравата си роба. Той беше висок и атлетичен, запазил силата на младостта си и в средната си възраст. Архидиоцелът имаше ъгловато лице, кафяви очи и гладко избръснати бузи. На главата му почиваше позлатено кепе. Пръстените му съдържаха достатъчно злато и скъпоценни камъни, за да закупят десетина имения. Но в това нямаше нищо необичайно за един архидиоцел от църквата на Крезимир.

— Виждам, че си облякъл целия си гардероб — отбеляза Рикар.

— Шарлемунд. — Тамас кимна към новодошлия.

Архидиоцелът изсумтя.

— Аз съм човек на светото Въже — рече той. — Има си начин, към който хората трябва да се обръщат към мен.

— Ваше високопреосвещенство! — Сваляйки въображаема шапка от главата си, Рикар се поклони доземи.

— Не очаквам от човек като теб да разбере — отвърна му свещенослужителят. — Бих те предизвикал на дуел, но ти си прекалено голям страхливец.

— Имам си хора, които да изпращам вместо себе си — отвърна Рикар. Но в погледа му се долавяше известен страх. Преди да приеме настоящата си длъжност, архидиоцелът бе се славил като най-добър фехтовчик в целите Девет държави. Дори и сега той имаше навика да предизвиква хора на дуел и — макар и свещенослужител — безжалостно да разпорва червата им.

— Имоти — обърна се Тамас към управителя. — След като благородниците и техните наследници ще вкусят острието на гилотината, ние притежаваме половин Адро. Предполагам, че това възложение ще ти се хареса, Ондраус: започни да разпродаваш имотите. Бавно, но достатъчно бързо, за да финансираме проектите си. Продавай на чужденци, ако се налага, но събери пари.

— Ние имахме планове за тези имоти — отбеляза архидиоцелът.

— Да, и…

— Какво става с имотите?

Тамас въздъхна. Лейди Винцеслав, задала този въпрос, спокойно можеше да съперничи на архидиоцела по пищност на одеждата си. Тя беше жена на около петдесет с изтънчени скули, тясна талия и скъпоценни обици. Тя притежаваше Крилете на Адом , най-престижните наемници в света, и бе родом от Адро. През последните месеци нейните наемници тайно биваха призовавани обратно, за да вземат участие в преврата. И Тамас знаеше, че в скоро време той ще има отчаяна нужда от тяхната помощ.

Следваха я двама: едър, плешив мъж в расо (евнухът, изпратен от Съдържателя) и ректорът на Адопещенския университет. По години ректорът се доближаваше до Ондраус, а по тегло го надминаваше. Това беше причината още с влизането си той да се насочи към едно от креслата.

С това и шестимата съзаклятници на Тамас бяха налице: петимата мъже и жената, помогнали му да подготви свалянето на Мануч. От тях щеше да зависи бъдещето на Адро.

— В името на ямите, Тамас — произнесе ректорът, докато бършеше челото си. Розов родилен белег обгръщаше долната лява половина на лицето му, докосвайки окото и устната. Той имаше брада, която подминаваше очертанията на белега: това придаваше на учения особено варварски вид. — Защо трябваше да избереш последния етаж? След още няколко години, когато костите ти започнат да се износват, ще се разкайваш за това си решение.

Тамас кимна към тримата новодошли.

— Благодаря ви, че се отзовахте — додаде той, след като ги приветства.