Браян Маклелан - Кръвен обет

— Това ли е причината?

— Богаташите очакват да водят пазачи със себе си и в морето. На борда аз съм безполезен.

— Значи ще ме пазиш, докато стоя на сушата?

— Тъй вярно, сър.

Тамас отново замълча замислено. Олем бе известен сред войниците и доста харесван — умееше да стреля, да се боксира, да язди, да играе карти и билярд. Всички го обичаха.

— В досието си ти имаш една черна точка — рече фелдмаршалът. — Веднъж си ударил един на-барон в лицето. Строшил си му челюстта. Разкажи ми за този случай.

Олем скриви лице.

— Официално, сър, аз го изблъсквах от пътя на препускаща карета. Спасих му живота. Половината ми рота видя.

— Изблъскал си го с пестника си?

— Тъй вярно.

— А неофициалната версия?

— Той беше кретен. Застреля ми кучето, защото било подплашило коня му.

— А ако аз някога имам основание да застрелям кучето ти?

— Ще ви ударя по лицето.

— Поне си честен. Нает си.

С облекчен вид Олем премести ръце, пъхна цигарата в устата си и дръпна жадно. От ноздрите му се понесе дим.

— Скоро щеше да угасне — обясни той.

— Разбирам. Предполагам, че ще съжалявам за решението си?

— Нищо подобно, сър. Но някой е дошъл да ви види.

Тамас също бе различил движение.

— Време е — рече фелдмаршалът. Той пристъпи към балконската врата и спря. Кучетата се надигнаха и започнаха да се въртят около нозете му.

— Простете, сър? — попита Олем, забелязал погледа му.

— От теб ще се очаква и да ми отваряш вратата.

— Да. Простете, сър. Ще ми трябва известно време да привикна.

— И на мен също — отвърна Тамас.

Олем задържа вратата отворена. Хрътките побързаха да влязат първи, прилепили муцуни към пода. Стаята бе почти тиха, въпреки долитащите откъм площада гласове. Прекаралият безсънни дни Тамас намираше тишината за успокояваща.

Той се намираше в кабинет, ако това огромно помещение заслужаваше да се нарича така — повечето градски къщи биха се побрали вътре. До неотдавна този кабинет бе принадлежал на краля: спокойно място, където владетелят да се образова или да размишлява над предложенията на своите сановници. И подобно на всички останали обстоятелства, изискващи мисъл и пари за кралството, кабинетът бе останал неизползван по време на цялото управление на Мануч — макар че кралят го бе преотстъпил на любимата си наложница за известно време миналата година (преди сановниците му да научат).

Рикар Тамблар стоеше край маса със закуски и подбираше най-добрите сладкиши. Дори редеещата коса не го загрозяваше, а бръчките в крайчетата на устата му произтичаха от прекалено често усмихване. Той носеше скъп костюм, изработен от кожата на някакво гурланско животно, а брадата си носеше дълга, по фатрастански. Шапка и бастун в същия скъп стил почиваха край вратата.

Рикар контролираше единствения работнически съюз в Адопещ и представляваше негласен председател на кръга от съзаклятници. Той беше единственият от тях, чиято компания не омръзваше на Тамас след повече от няколко минути.

Хруш и Кикот останаха да се въртят около него, докато той не им даде по един сладкиш. Кучетата се оттеглиха край един от диваните, отнасяйки плячката си.

Тамас въздъхна. Той не обичаше, когато други хора хранеха кучетата му; това разстройваше стомасите им.

— Добър апетит — подкани го Тамас.

Рикар се усмихна насреща му.

— Ще се възползвам от поканата. — Той напъха една хапка в устата си и продължи: — Ето че ти успя, старче. Още не мога да повярвам, но ти успя.

— Още не — изтъкна Тамас. — Екзекуциите трябва да бъдат изпълнени, редът трябва да бъде възстановен. Ще има роялисти, освен това все още ми предстои да се разправя с Кез.

— И с управлението на страната — добави Рикар.

— За свой късмет последното мога да оставя на съвета.

Тамблар подбели очи.

— Да, за твой късмет. Мразя да работя с останалите. Ще се нуждаем от твоето присъствие, за да не скочим да си извиваме вратовете.

— Подкрепям — отбеляза Ондраус.

Управителят влезе с бавни крачки, стиснал бастуна си в едната ръка, а в другата понесъл дебела счетоводна книга. Той прекоси кабинета и подхвърли книгата върху бюрото на краля, а сам тежко се отпусна в креслото. Тамас потисна възражението си.

Ондраус разтвори книгата. Фелдмаршалът можеше да се закълне, че е видял от страниците да се издига прах. Книгата бе много стара; златна нишка бе изписала някаква дума на староделивски върху корицата. Най-вероятно нещо, свързано с пари. Самите страници изглеждаха почти черни. По-внимателното взиране показваше, че те са изпълнени с дребни букви и цифри — достатъчно дребни, за да оправдаят използването на увеличително стъкло.