Стивън Ериксън - Гаснещ зрак

— Тогава те смятам за арогантна.

— Както желаеш. Както желаеш.

— Е, Майко, това ли е всичко? Нашият свят вече е разделен във вярата си. Можеш да очакваш, че Синтара е отвела своята религия в онова място на предписания и забрани. И че ще направи свой списък, свои правила.

— Баща Светлина ще се окаже нещо повече от титла — отвърна Майка Тъма. — Както Синтара скоро ще разбере. Познавам Вата Урусандер. Възхищавам му се и го уважавам. Сегашната свобода на Синтара няма да продължи. Щом мога да дам на Урусандер много малко, поне ще го събудя за новата му власт. Извън това — нека бъде справедливост.

Думите ѝ смразиха сърцето на Емрал Ланеар.

Целият в кал и съсирена кръв, капитан Келарас оглеждаше купищата мъртви и издъхващи мъже и жени. Видя къде беше паднал Айвис — сред кръг от труповете на онези, които се бяха сражавали редом до него, и на войниците на легиона, които ги бяха обкръжили. Може би Драконъс беше сред тях, още един труп, изстиващ в калта. Но се съмняваше. Имало беше странни изригвания на непроницаем мрак, петна във въздуха. Имало беше дрезгав вик, изпълнен със скръб и ярост, заглъхващ все едно извикалият се беше оттеглил, избягал или погълнат някак от самия мрак.

Мътният му поглед най-сетне засече сцената, която бе търсил. Лорд Аномандър, сам, стоеше и гледаше бавно приближаващия се лорд Урусандер — с десетина охранители от двете му страни. Знамето беше паднало и нищо не бе останало, освен горчиви формалности. „Най-сетне сам. Дори Каладън Бруд не е останал. Или вие го отпратихте, милорд? Да, мисля, че сигурно сте го направили.“

Келарас напъха меча си в ножницата — нащърбеното острие изстърга, щом го плъзна надолу, гъста съсирена кръв се надигна и се струпа под дръжката. От Домашните мечове на Аномандър бяха останали едва шепа. От Домашните мечове на дома Дракони не видя никого.

„Ах, Айвис. Не видях кога си паднал, принуден бях да се обърна в последния момент. Чудото на твоята атака намира слава в своя провал — можем да не поглеждаме към нищо друго, когато търсим утешение от този ден.“ Драконъс и Айвис бяха повели силите си дълбоко във вражеските редици, бяха избили два пъти повече противници от другите части и дори безумните атаки на конницата на Урусандер по фланговете не бяха забавили настъплението им.

Накрая, уви, се бяха оказали твърде малко, дори след като се съединиха с Домашните мечове на Аномандър.

„Айвис, изостави ли те твоят лорд накрая? Боя се, че да.“

Извърна се. Не държеше да гледа официалната капитулация, не искаше да бъде свидетел на унижението на лорда си. „Първият син не заслужава това. Ще се вгледам в очите на знатните и ще изчакам докато потреперят. Но това е нищожно удовлетворение.“

Сякаш преди цял живот той и Консортът бяха препускали стремглаво по пътя, когато ужасната буря връхлетя над долината Тарнс. При първия тътен на гръмотевиците Драконъс беше изругал, тихо и обезсърчено.

„Нито мълния, нито гръм. Магия. Развихрена.“ Келарас беше очаквал да се натъкне на сцена на чудовищно избиване. Вместо това бе пристигнал в момента на последната отчаяна схватка на двама жреци. Светлина и Мрак се бяха сплели като влечуги, впили челюсти едно в друго над коритото на долината. Последният взрив, който ги раздра, бе запокитил и двамата на земята.

Но Хун Раал бе този, който се съвзе пръв.

Келарас не беше съвсем сигурен кой е оцелелият жрец. Беше покрит с кал и кръв; дрехите му бяха опърлени и раздрани. Пътеката, която бе направил в пълзенето си по корем към приятеля си, бе оставила диря като слуз от охлюв. А другият жрец… „Седорпул. Да, той е. И сега този весел млад мъж е мъртъв. Сигурно е мъртъв. Никой не би могъл да оцелее от такава атака.“

Когато двамата с Драконъс бяха спрели конете си, лорд Аномандър стоеше обкръжен от адютанти, вестоносци и знаменосци. Но всички се държаха на разстояние все едно Аномандър стоеше сам на остров.

Драконъс и Келарас спряха. Земята беше разкаляна. Небето все още се гърчеше в каша от мъртвешки бледи облаци, през които пробягваха сенки.

Вперил очи в долината долу, Аномандър поклати глава и каза:

— Трябва да сляза до онзи жрец…

— Недей, приятелю — каза Драконъс и слезе от коня си. — Щом види, че се приближаваш в обхвата му, Хун Раал ще те удари с всичко, което му е останало. В друг ден щях да го смачкам. Но съм отслабнал тук. Непълен, ако предпочиташ.

Аномандър се обърна, изгледа Консорта и кривна глава.

— Непълен? Все едно. Тук си.