Стивън Ериксън - Гаснещ зрак

Келарас погледна към далечния десен фланг.

— Милорд, благородниците няма да бъдат толкова сантиментални…

— Сантиментален ли съм? Толкова нищожно нещо ли е любовта, та да бъде откъсната и пусната на земята при първия дъх на презрение? Пренебрежението към любовта е престъпление на душата, от което бъдещето ще извърне лицето си.

— Едва ли ги плаши такава съдба, милорд.

— Ще се научат, капитане. Заклевам се.

Усетил ново присъствие, Келарас се извърна и видя на няколко крачки зад тях Каладън Бруд. Огромният азатанай бе неподвижен, изражението му не издаваше нищо. Аномандър проследи погледа му, изсумтя и рече:

— Започнал бях да се чудя къде си, Каладън.

Азатанаят понечи да заговори, но после вдигна лицето си към небето и се намръщи.

— Лорд Аномандър — каза, сякаш с раздразнение, — няма да има повече магия от врага днес.

— Нима? Да сляза ли тогава долу при онзи храбър жрец…

— Пратете войници да го приберат.

— Техният живот по-малоценен ли е?

— Не. Но вие ще сте нужен тук, защото битката скоро ще започне.

— Гарантираш ли за тяхната безопасност?

— В прибирането на нещастния жрец? Да. В предстоящата битка, уви, такова нещо не е възможно.

— Да, не е — отвърна Аномандър. — Освен ако, разбира се, не решиш да пробудиш онова, което е вътре в теб, както направи в замъка на Драконите.

— Милорд, да избия врага ви, така ли?

— Можеш ли?

Каладън Бруд кимна.

— И да убиеш хиляди? Би ли понесъл това бреме?

Каладън Бруд отвърна озъбено:

— Няма да е мое, нали?

Келарас ги слушаше вцепенен. На далечния десен фланг струпаните части на Домашни мечове бяха започнали да се разкъсват и сред знатните благородници цареше хаос — в който Силхас Руин тъкмо навлизаше.

В отговор на въпроса на Каладън Бруд Аномандър каза:

— Прав си. Няма да е твое.

Азатанаят отново погледна към тежките облаци.

— Но бих те посъветвал да решиш веднага, Първи сине.

— Една-единствена дума от мен може да спечели тази битка, а с нея — цялата война.

— Може — отвърна Каладън.

— Връщане на Драконъс при неговата любов. Край на навлизането на Лиосан в нашето владение. Дори спасяване на драгоценната собственост на благородниците.

— Точно така.

Няколко войници забързаха надолу към двамата жреци, които вече лежаха един до друг: единият мъртъв, другият — може би на косъм от смъртта.

— Страхливец ли съм — попита Аномандър, — ако откажа да ти разреша да избиеш враговете ми? Ако ти откажа, азатанай…

— Ще загубите тази битка, милорд, и много от вашите Тайст Андий ще умрат. Наместо това, сър, ви предлагам само смъртта на лиосаните. Но както казах, времето е кратко. Изчакате ли твърде дълго, ще имам равностоен противник.

— Хун Раал?

— Не. Той все още е твърде непохватен с мощта на Стихийната светлина. Друг идва. И не е далече.

Внезапно настръхнал, Келарас се намеси:

— Простете, господа. Азатанай, за някого от вашите ли говорите?

Каладън Бруд въздъхна и кимна.

— Онази, която сте нарекли Т’рис. Загрижена само да поддържа равновесието, боя се. Сантименталност, поразила мнозина от расата ми.

— Но не и теб — каза Аномандър.

Азатанаят сви рамене.

— Ти поиска мир, Първи сине.

— Моят отговор на всичко, от което се боя. Моята отговорност пред всичко, което ме застрашава. Каладън Бруд, ти би искал да видиш, че съм станал тиран в името на чистотата, в името на един мир, който се поддържа на всяка цена.

— Да, милорд.

— Азатанай, трябва да ти откажа.

— Разбирам…

— Нима? Наричам това арогантност. Тази война е на тайстите. Не ни оправдавай. И не си ти този, който има право на такова оправдаване. — Погледна намръщено Келарас. — Тръгвай, капитане, веднага!

— Да, милорд.

След малко Келарас вече яздеше към левия фланг, а в ума му бушуваше буря. „Ти ли порицаваш сантименталността, Аномандър? Проклет глупак, как иначе да се нарече това, че току-що предаде сигурна победа?“

Видя напред лорд Драконъс и Айвис до него. Двамата вече бяха заели позиция пред своите Домашни мечове и беше ясно, че те ще поведат атаката.

„Нито мисъл за страх тук, с тези двама глупаци. Бездната да ме вземе. Сантименталност!

Ще си я спечелиш отново, така ли, Драконъс? С този сумрак и задушаващото му безумие? Боя се, че няма, сър. О, Майко, спаси ни. Но ме е страх, че няма.“

А сега, цяла вечност по-късно, битката беше свършила, а нощта все още се задържаше, затаен дъх в небесната твърд. Келарас стоеше замръзнал насред бойното поле. Тук-там се движеха хора, предлагаха помощ колкото можеха на падналите, които все още бяха живи. Тук, най-сетне, носената униформа беше без значение, след като всеки жален вопъл нямаше цвят и дори кожата, бяла или черна, бе станала еднаква в калта.