Стивън Ериксън - Гаснещ зрак

— Така беше с повечето от нас, Листар. Видях го, навсякъде. Точно така осъзнах, че никога няма да спечелим. Нито да отстъпим. Просто стоим и умираме. Осъзнах го, Листар, макар и да не го разбрах. Не и преди Ребъл да го обясни. Ритуалът…

— Да, дарът ми за всички вас.

— Ти беше изпратен.

— Бях изпратен. Но за какво помолих? Тях? Някой попита ли ме изобщо за това? Казаха, че имаме нужда от нещо, което да ни освободи от вината, да ни пречисти, да отмете проклятието на престъпленията ни.

Варет погали изстиващото чело на Ребъл.

— Не помоли ли точно за това, Листар?

— Не. Не съвсем.

— Тогава… за какво?

— Поисках ние — всички ние — да приемем това, което сме. Да се изправим пред своите престъпления, пред жестокото си минало, пред злите си помисли. Ако трябва да чувстваме, Варет — така казах на Гадателките на кости, — ако трябва да чувстваме , тогава не ни позволявайте да се крием или да бягаме от тези чувства. Не ни позволявайте да се преструваме.

Варет вдигна глава и присви очи към Листар.

— Все още не схващаш — каза Листар. — Ти не си единственият страхливец. Изобщо. Този легион Хуст, всички тези осъдени. Варет, повечето от тях са страхливци. Онези мъже, срещу които се изправихме в мината, жадните да се доберат до жените. Беше ли просто похот? Не. Изнасилвачите са много неща, но най-вече са страхливци, онази порода, която трябва да се подхранва от жертви. Това е различен вид страхливост от твоята, Варет, но все пак е страхливост. Защо те мразеха всички те? Защото ти беше единственият страхливец, който не се криеше. — Замълча и извърна очи. — Погледни ги, Варет. Благословени от моя дар. Като ги гледам, мисля си, че Ребъл беше щастливецът.

След тези думи Листар се обърна и се затътри бавно нанякъде.

Варет се загледа след него. „Никакви лъжи. Е, това не те опазва от глупостта.

Мамка му, забравих да го попитам за Ранси.“

— Жрецо.

Ендест Силан вдигна очи. Видя жена с униформата на Домашен меч. Не задържа дълго вниманието му, понеже погледът му неизбежно се върна на дланите, отпуснати на коленете му.

— Можеш ли да вървиш? — попита го жената.

— Какво искаш?

— Трябва ни осветено място за погребение.

Той помисли да се изсмее на това, след като хвърли поглед към долината долу, със стотиците трупове, с мъртвите и издъхващи коне.

— Не там, жрецо. Но не е далече. Вдигаме каменна грамада, само за един човек.

Ендест вдигна дланите си.

— Кажи ми, какво виждаш?

— Съсирена кръв.

— Нещо друго?

— Какво още има за виждане?

Той кимна.

— Точно така. Очите ѝ ги няма. Дори белези няма. Напуснала ме е.

Изтекоха няколко мига.

— Ааа, ти си онзи, значи. От пазара. Онзи, който говорил с дракон. По-важното, ти си единият от жреците, които се противопоставиха на Хун Раал. И защо никой не се грижи за теб?

— Изпъдих ги.

Тя се приближи, пъхна ръка под лявата му мишница и го вдигна на крака.

— Ти се справи адски добре, жрецо. Даде ни шанс. Просто не го използвахме.

Той не можеше да разбере много тази жена и какво всъщност иска от него, но се остави да го поведе нагоре по пътеката. Минаха през насядалите, грохнали от умора войници на Хуст, но гледката на толкова много прекършени мъже и жени се оказа непосилна за Ендест и той наведе очи, загледа се в снега и покритата с кал и камъни земя.

След като изкачиха късия склон, жената го поведе към грамаден стар мъж, който трупаше усърдно последните камъни на гробна грамада. Дишането му беше някак свирещо и когато погледна през рамо към тях, Ендест видя защо — половината му нос го нямаше. Но това беше стара рана. Мъжът носеше същата униформа като жената.

Наоколо конски копита бяха тъпкали дълбоко в калта, а наблизо чакаха три коня, единият с изящно седло.

— Отстъпиха значи? — попита жената.

— Не им хареса, Пелк. Никак не им хареса. Но явно не искаха да ме ядосат.

— Никой не иска да те ядоса, Рансепт.

И спря с Ендест до грамадата.

— Тук, вътре.

— Кой?

— Лорд Венес Турайд.

— Лордът е мъртъв?

Жената погледна приятеля си, а той забърса протеклия си нос и сви рамене. Тя се обърна отново към Ендест Силан и каза:

— Така мисля. Би трябвало вече да е.

Фарор Хенд намери Празек и Датенар седнали на калния път. Все още носеха ризниците си, но шлемовете и металните им ръкавици бяха на земята до тях, а от мечовете в ножниците се чуваше тихо несекващо мърморене.

Собственият ѝ меч бе затихнал. Тя смъкна шлема си, усети блажено студения вятър на челото си и тихият стон на желязото, който бе изпълвал главата ѝ, изведнъж изчезна.