Стивън Ериксън - Гаснещ зрак

Не ги познаваше. Не съвпадаха с лицата, които търсеше. Вренек отново насочи вниманието си към мъртвия. Натисна копието, но кожената броня отказа да поддаде. „Трябва забиване.“ Вдигна оръжието и го заби със сила.

— Все му е едно — каза едната жена. — Давай, щом трябва. Но насилието над труп е непристойно, не мислиш ли?

„Непристойно?“ Вренек огледа мъртъвците наоколо. Поклати глава и мушна отново. Кожената броня беше здрава. След това се наведе, за да види какво е убило мъжа. Видя резка в гърлото на трупа, откъдето беше бликала кръв и се беше изляла на земята. Не изглеждаше кой знае какво, но други рани не се виждаха.

Мушна за трети път, силно в гърдите, и после отстъпи. Обърна се към двете жени.

— Всичко е наред вече — каза им. — Отмъстих за онова, което ѝ направиха. Сега си отивам у дома.

Жената, която бе заговорила преди малко, се наведе от седлото си.

— И аз, сър, съм ваша свидетелка. Тя е отмъстена.

— Как се казваш? — попита Вренек. — Трябва да знам, след като си свидетелка и всичко останало.

— Тредбеър.

Златокосата жена до Тредбеър каза:

— А аз съм Т’рис. — Усмихна се. — Твоя свидетелка.

Доволен, Вренек кимна. До дома беше дълъг път и го чакаше много вървене. Щеше да вземе наметало от някое от тези тела, и може би второ за постелка.

„Джиния, свърши се. Чувствам се по-добре. Надявам се, че и ти ще си.

Понякога трябва да си дете, за да направиш каквото е редно.“

— За какво беше всичко това? — попита Т’рис. — И деца ли пращате вече на война, тайст?

— Оръжието му беше чисто — отвърна Тредбеър. Вдигна очи към небето. — Отишли са си, нали? Не кръжат все още там горе, в сумрака на облаците?

— Отидоха си, засега.

Тредбеър въздъхна.

— Мисля, че предпочитам да е така.

— Предпочиташ какво?

— Закъсняването за битката. Пропускането на цялата шибана бъркотия. Видяла съм достатъчно битки, Т’рис. Огледай се. Всички тези тъжни трупове. Глупав спор, който свършва с някой мъртъв, а другите изглеждат виновни въпреки цялото си удовлетворение. — Погледна Т’рис. — Аз тръгвам за Карканас, да намеря хората си. А ти?

— Има една гора — отвърна Т’рис. — Където чака друг азатанай. Мисля, че трябва да го видя.

— Защо?

— Той ще ме познае. Онази, която бях някога.

— Има ли значение?

— Какво искаш да кажеш?

Тредбеър сви рамене.

— Онова, което си била някога, не е това, което си сега. Имам чувството, че тръгваш, за да намериш объркване и може би мъка. Може би някои тайни трябва да си останат тайни. Изобщо ли не ти е хрумвало това?

Т’рис се усмихна.

— Непрекъснато. Работата е, че едва не се сблъскахме. Тук, в долината Тарнс. Ако бях дошла навреме. Ако той беше пробудил силата си. Драконите щяха да… се радват на това. — Замълча, после сви рамене. — Но нещо се случи. Някой, мисля, го задържа. Някой до голяма степен спаси света. Любопитна съм, а ти? За този тайст, който отказа на моя брат азатанай?

Тредбеър изгледа Т’рис продължително, след което въздъхна.

— Е, и къде е тази гора?

— Точно извън града.

— Значи, изглежда, ще яздим заедно още малко.

— Да. Не е ли прекрасно това?

Тредбеър видя момчето — вече се изкачваше по северния склон на долината.

— Това негово отмъщение — каза тя. — Той постъпи правилно, мисля.

— Мъртвите плачат за него.

— Нима? От жал?

— Не — отвърна Т’рис. — От завист.

Тредбеър смуши коня си и промърмори:

— Шибани призраци.

„Мисля да се събера с тях.“

Ренар последва лорд Вата Урусандер в старата тронна зала. В просторното помещение светлина и тъмнина водеха яростен спор, твърде сериозен, за да е битка, твърде безцелен, за да е война. Беше сърдито приемане, като на две сили, съзнаващи взаимната необходимост. Определение, би казал Урусандер, чрез противопоставяне.

Свещи и мангал огряваха единия от двата трона, поставени един до друг на подиума. Дървото му беше бяло, лъскаво като седеф, а над облегалките бяха провесени коприни със златни нишки. Другият трон сякаш излъчваше отрицание, което го правеше трудно откроим, все едно някоя безжизнена прашинка зацапваше окото.

Майка Тъма седеше на онзи трон, макар че при влизането на Урусандер в залата бе станала. В подножието на подиума и от двете страни на пътеката чакаха двете Върховни жрици, и двете извърнати с лице към Баща Светлина. Синтара беше пищна в одеждите си с цвета на слънчев изгрев, брокатът по нея искреше и сплетената ѝ коса приличаше на въжета от златни жички. Бял грим скриваше пресните рани на лицето ѝ.