Стивън Ериксън - Гаснещ зрак

— Нещо такова.

— Може би по-късно, историко — каза тя и тръгна към вратата. — Ще ви дам всичко, което ви трябва, и повече.

На Вата Урусандер му дадоха множество разкошно обзаведени стаи, може би с очакването за забавяне на консумирането на брака му с Майка Тъма, и точно в тези стаи Ренар намери временно убежище, за да се отдалечи от всичко това.

Гледането на битката беше изцедило силите ѝ. Магията беше стъписваща, ужасяваща. За жалост Хун Раал не само бе единственият оцелял, но и бе надделял, доколкото бе останал последният прав.

В компанията на мъжете и жените, които продаваха телата си, и почти подивялата глутница деца, струпани на склона, Ренар беше видяла мръсните последствия от провалената магия, щом войниците се сблъскаха в долината под тях. Беше се опитала да си представи майка си там, в гъмжилото, начело на отряда ѝ, как избива сънародници тайст. Но това се оказа трудно. Нещо в това не се връзваше — не можеше да се върже — и едва по-късно тя осъзна, че майка ѝ изобщо не би могла да участва в такова извращение.

Воинската чест е обвързана със служенето. Стойността на честта не може да е сама, не може да е ценна сама по себе си. Служенето поддържа честта, когато нищо друго не може. Откъсването ѝ от всичко, което ѝ дава смисъл, свежда войника до убиец, до главорез. С това осъзнаване Ренар се беше отдръпнала и вниманието ѝ се бе изместило към децата, събрани на склона да гледат избиването долу.

Бяха една изоставена, противна сган. Слаби и жестоки, малки, но корави, прекършени, но настръхнали. И като всяко прекършено нещо, съществуваха в света на захвърленото. Когато вдигнеха очи, виждаха жени, готови да вдигнат полите си, и мъже, изложили на показ ярко боядисаните кесийки на скротумите си. Виждаха други мъже и жени, обикалящи из лагерите, с мечове на кръста, с грубоват хумор и хладно практични в нуждите си.

„Уроци по практичен живот. Каквото и да правим като възрастни, правим в децата си още от онова, което сме. Няма ли край на това? Учените говорят за прогрес, но вече се боя, че грешат. Това, което виждаме, не е прогрес, това е уточняване. Нищо от старите порядки изобщо не си отива, просто се крие под объркването на модерността.“

Не, майка ѝ щеше да е отказала тази пародия. Щеше всъщност да е принудила Урусандер да действа. В името на честта. В името на войника.

Ренар се оказа единствената обитателка на покоите, предназначени за Урусандер, без нито един слуга вътре. Тръгна из стаите, като разбъркваше пепелта на съжалението си. „Един-единствен въглен остава и със сигурност ще ме изгори, и името ми, завинаги. Но някои неща не избираме. Някои неща са избрани за нас.“

Чу как външната врата се отвори и затвори. Върна се в главната стая и видя Вата Урусандер. Той като че ли се стъписа, щом я видя, но само за миг. След това се усмихна.

— Радвам се да те заваря тук, Ренар.

— Тя приключи ли вече с компанията ти?

— Отдавна никой от нас не е спал. Бури има в главите ни и бури между нас. За второто, виждам спокойствие напред. За първото… — Сви рамене и тръгна към прозореца с изглед към широката морава зад Цитаделата.

— Ще се справиш ли с Хун Раал? — попита тя и се приближи до него.

Гърбът му беше широк, но вече като на състарен мъж. Някаква тъга имаше в тази подробност.

— Да се справя с него? Имах амбиции, нали? Той се обявява за мой Смъртен меч. Това би трябвало ясно да показва кой кому служи.

— А дали?

Поколеба се на няколко стъпки зад него, щом той се наведе към стъклото и погледна надолу.

— Сметта на една цитадела — промърмори той. — Как се трупа зад стената, под улеите. Чудя се дали строим къщи просто за да държим боклука навън? Би трябвало да се изгори.

— Сам изгаря — отвърна Ренар. — Рано или късно.

— Хун Раал се смята за неуязвим. Може би е прав. Остави го на Синтара. Той е неин проблем, не мой. Майка Тъма е права за това. Отдръпваме се, не говорим много. Поданиците ни сами да решат състоянието си. Мислех да наложа свои закони, свои основи, на които би могло да се изгради справедливо общество. Но колко време ще мине, преди думите ми да бъдат изкривени? Предпоставките ми да бъдат изкривени и опорочени? Колко, преди в смъртната си природа да покварим тези закони, всеки път в отговор на една изцяло самообслужваща се нужда?

— Последните ли доблестни мъже и жени видяхме, Вата Урусандер?

Той се изправи отново, но не се обърна към нея.

— Жестоките са във възход, Ренар. Срещу това разумът няма никакъв шанс. Мислиш, че кръвта е свършила? Боя се, че това само започва.