— Тогава, сър, нищо не е разрешено.
— Не съм човекът, който да разреши това — каза Урусандер. — Но ти го знаеше, нали?
— Да.
— А моят син?
— Преценката му беше неправилна.
— Неправилна?
— Един млад мъж, лишен от отговорност, ще копнее за това — отвърна тя. — Един млад мъж ще вижда добродетелите на дълг и чест като блестящи неща, сурови и предмет на компромис. От такава позиция може да прави грешки, но те остават добронамерени.
Той все още не я поглеждаше.
— Нещо в теб е прекършено.
— Нещо в мен е прекършено.
— Моят син уби мъжа, когото ти обичаше. Той… не разбра ситуацията.
— Да.
— Въпреки това, изглежда, си му простила.
— Ще ми се — каза тя — да беше убил Хун Раал. Теб имам предвид. Ще ми се да беше застанал зад своето чувство за справедливост.
Той изсумтя.
— Никакви изключения, никакви компромиси. Да бях правил онова, което е правилно, всеки път…
— Но не направи нищо и сега стоиш тук, Вата Урусандер. Баща Светлина.
— Да, моят заслепяващ дар. — Помълча малко. — Видя ли го вече?
— Кое?
— Моят портрет. В коридора към тези покои. Кадаспала се е справил добре, мисля.
— Боя се, че не го забелязах — каза Ренар. — Не обръщам много внимание на изкуството. Особено компромисното.
— А, значи всички портрети са компромис? В горчивите си мигове, мисля, че Кадаспала би се съгласил с теб. — Подпря се с две ръце на перваза. — Е, изглежда, няма да бъда опростен.
— Само синът ти.
Той кимна, после въздъхна и рече:
— Кажи им, моля те, за приликата. Толкова умело, толкова искрено уловена от ръката на онзи слепец.
— Не беше сляп, когато те нарисува, мисля.
— Не беше ли? Да, външно не всъщност.
— Вата Урусандер — каза Ренар, — ще има справедливост.
Видя как той кимна отново в мига преди ножът ѝ да се забие дълбоко под лявата му плешка, за да смири ударите на сърцето му. Без да мигне, той отстъпи назад и камата остана в гърба му. Наклони се напред, челото му удари оловното стъкло, преди коленете му да поддадат, и се свлече на пода в краката ѝ.
Тя погледна надолу. Видя усмивката на лицето му. Мирна, доволна, безжизнена.
Нищо не свършва. Има материя и има енергия, и някои вярват, че това са единствените съществуващи неща. Но съществува трето. То изпълва и материя, и енергия, и все пак също така стои само. Нека да го наречем възможност. Само в света на възможността можем да действаме, да налагаме промени над цялото съществуване. Всъщност това е светът, в който живеем, ние, живите неща, в нашата упорита битка с успеха и провала.
Все пак истината остава. От двете, успеха и провала, само едно свършва играта.
Сега, поете, виждам стъписването, изписано дълбоко върху набръчканото ти лице, и все пак трябва да ти е ясно, дори в този миг на отчаяние, че любовта бе в сърцевината на това сказание, а сега трябва още веднъж да се отпуснем и да поемем дъх, да се укрепим за онова, което все още предстои.
Воините затъват в онова, което искат, във всичко, което правят от света, което не е нищо повече от унищожение и страдание. Помниш ли детето с камъка, на колене в тревата, и размазаното от камъка лице? Такъв е триумфът на войнствения.
Пирувай в него, ако ти харесва.
Това, което предстои, приятелю, е съвсем друг вид триумф.
Каква е тайната на чародейството? Тя е възможност. Тъй че, в зората на разцъфваща магия, нека видим какво правят от нея.
Стивън Ериксън е археолог и антрополог. Първият му фентъзи роман „Лунните градини“ беляза началото на епическата му поредица „Малазанска книга на мъртвите“, призната за едно от най-амбициозните произведения в областта на фентъзи жанра. Поредицата е последвана от „Ковачница на мрак“, първия том в нова епическа фентъзи трилогия, която връща читателите към произхода на света на Малазан.
Споменаван е като Скар Бандарис в Малазанската книга на мъртвите . — Бел. Dave
Отреклите се в първата книга от трилогията. — Бел. Dave
Ревове; вой. — Б.пр.
Envy, Spite, Malice — Завист, Злъч, Злоба. — Б.пр.
Threadbare — изтъркан, овехтял. — Б.пр.
Cage (англ.) — затвор. — Б.пр.