Стивън Ериксън: Гаснещ зрак

— Тогава, сър, нищо не е разрешено.

— Не съм човекът, който да разреши това — каза Урусандер. — Но ти го знаеше, нали?

— Да.

— А моят син?

— Преценката му беше неправилна.

— Неправилна?

— Един млад мъж, лишен от отговорност, ще копнее за това — отвърна тя. — Един млад мъж ще вижда добродетелите на дълг и чест като блестящи неща, сурови и предмет на компромис. От такава позиция може да прави грешки, но те остават добронамерени.

Той все още не я поглеждаше.

— Нещо в теб е прекършено.

— Нещо в мен е прекършено.

— Моят син уби мъжа, когото ти обичаше. Той… не разбра ситуацията.

— Да.

— Въпреки това, изглежда, си му простила.

— Ще ми се — каза тя — да беше убил Хун Раал. Теб имам предвид. Ще ми се да беше застанал зад своето чувство за справедливост.

Той изсумтя.

— Никакви изключения, никакви компромиси. Да бях правил онова, което е правилно, всеки път…

— Но не направи нищо и сега стоиш тук, Вата Урусандер. Баща Светлина.

— Да, моят заслепяващ дар. — Помълча малко. — Видя ли го вече?

— Кое?

— Моят портрет. В коридора към тези покои. Кадаспала се е справил добре, мисля.

— Боя се, че не го забелязах — каза Ренар. — Не обръщам много внимание на изкуството. Особено компромисното.

— А, значи всички портрети са компромис? В горчивите си мигове, мисля, че Кадаспала би се съгласил с теб. — Подпря се с две ръце на перваза. — Е, изглежда, няма да бъда опростен.

— Само синът ти.

Той кимна, после въздъхна и рече:

— Кажи им, моля те, за приликата. Толкова умело, толкова искрено уловена от ръката на онзи слепец.

— Не беше сляп, когато те нарисува, мисля.

— Не беше ли? Да, външно не всъщност.

— Вата Урусандер — каза Ренар, — ще има справедливост.

Видя как той кимна отново в мига преди ножът ѝ да се забие дълбоко под лявата му плешка, за да смири ударите на сърцето му. Без да мигне, той отстъпи назад и камата остана в гърба му. Наклони се напред, челото му удари оловното стъкло, преди коленете му да поддадат, и се свлече на пода в краката ѝ.

Тя погледна надолу. Видя усмивката на лицето му. Мирна, доволна, безжизнена.

Нищо не свършва. Има материя и има енергия, и някои вярват, че това са единствените съществуващи неща. Но съществува трето. То изпълва и материя, и енергия, и все пак също така стои само. Нека да го наречем възможност. Само в света на възможността можем да действаме, да налагаме промени над цялото съществуване. Всъщност това е светът, в който живеем, ние, живите неща, в нашата упорита битка с успеха и провала.

Все пак истината остава. От двете, успеха и провала, само едно свършва играта.

Сега, поете, виждам стъписването, изписано дълбоко върху набръчканото ти лице, и все пак трябва да ти е ясно, дори в този миг на отчаяние, че любовта бе в сърцевината на това сказание, а сега трябва още веднъж да се отпуснем и да поемем дъх, да се укрепим за онова, което все още предстои.

Воините затъват в онова, което искат, във всичко, което правят от света, което не е нищо повече от унищожение и страдание. Помниш ли детето с камъка, на колене в тревата, и размазаното от камъка лице? Такъв е триумфът на войнствения.

Пирувай в него, ако ти харесва.

Това, което предстои, приятелю, е съвсем друг вид триумф.

Каква е тайната на чародейството? Тя е възможност. Тъй че, в зората на разцъфваща магия, нека видим какво правят от нея.

Стивън Ериксън е археолог и антрополог. Първият му фентъзи роман „Лунните градини“ беляза началото на епическата му поредица „Малазанска книга на мъртвите“, призната за едно от най-амбициозните произведения в областта на фентъзи жанра. Поредицата е последвана от „Ковачница на мрак“, първия том в нова епическа фентъзи трилогия, която връща читателите към произхода на света на Малазан.

Споменаван е като Скар Бандарис в Малазанската книга на мъртвите . — Бел. Dave

Отреклите се в първата книга от трилогията. — Бел. Dave

Ревове; вой. — Б.пр.

Envy, Spite, Malice — Завист, Злъч, Злоба. — Б.пр.

Threadbare — изтъркан, овехтял. — Б.пр.

Cage (англ.) — затвор. — Б.пр.