Стивън Ериксън - Гаснещ зрак

— Накарах ги да я отведат — каза им. — Под стража. Галар Барас си счупи врата, когато раненият му кон го хвърли. Тя искаше да се бие. Искаше да се хвърли в битката, за да може някой да я убие. Щях да го приема с охота и всъщност щях да тръгна с нея. Но беше твърде пияна, за да стои на краката си.

Датенар кимна.

— Уязвими сме, всички до един, Фарор Хенд, на лудостта на желанията си. Толкова много от копнежа в живота ни се оказва копнеж за смърт. Тези маски са безбройни, но вече не разполагаме с нито една от тях сега, нито за живота, който ни предстои.

— Няма ли ги сладките и страстни лъжи, бъдещето изглежда безрадостно — добави Празек.

— Твърде нетърпеливо с размахания пръст е това повторение на стари предупреждения, съживени наново. Всичките ни тайни ни водят към скръб. — Датенар изпъшка и бавно се изправи. — Прогизнал съм целият. — Погледна на запад. — Трябва да се приближават към града вече.

На Фарор Хенд ѝ се искаше да заплаче, но не знаеше за какво. Не липсваха причини; по-скоро бяха цяла зла тълпа, толкова много пред нея, че не можеше да избере между тях. „Сгодена. Кагамандра Тюлас, чуй изповедта ми. Не мога да обичам герой, не мога да обичам доблестен мъж, не мога да му се отдам, както би трябвало. Нямам нищо, с което да ти бъда равностойна, а опитам ли се, ще умра. Може би ще минат векове, докато плътта ми навакса, но ще го направи рано или късно. Душата е слаба. Тя може да повехне до леден дъх. Но корубата устоява, с малко намеци за празнотата, която крие.“

— Трябва да съберем легиона — каза Празек и се надигна до Датенар. — Полунощ наближава, мисля. Трябва да тръгнем към обоза, към фургоните ни.

— Празек — каза Датенар и се обърна към приятеля си. — Изоставихме моста. Стъпка настрани и се гмурнахме в тъмните води.

— Казано е, никой не се вдига отново от Дорсан Рил.

— Същото чувствам, приятелю.

Фарор Хенд погледна на юг и видя малка група ездачи. Все още бяха далече, но мъжът отпред беше висок, с гривеста сива коса.

„Разбира се.“

— Е, аз ви оставям с това — каза тя на Празек и Датенар.

— Фарор Хенд?

— Говорихте за мрачно бъдеще. Отивам да срещна своето.

Останал сам, лорд Аномандър, Първи син на Тъмата, седеше на коня си, вперил поглед към долината. Само кривна за миг глава към Келарас, когато капитанът се приближи и спря коня си до него.

— Милорд, вашият брат е тръгнал за Карканас. Пеш. Би трябвало да можем да го догоним.

Аномандър изглеждаше объркан.

— Карканас?

— Милорд, ще има бракосъчетание. Подробностите на мира.

— Подробностите на мира — повтори Аномандър. — Но, Келарас, никакъв мир няма вътре в мен.

Келарас не каза нищо.

Лордът продължи:

— Не, остави ги. Ще тръгна за брат си Андарист. Ще въздам мъст. — Погледна Келарас в очите. — Казва се Пелк, нали? Може би тя също се връща там?

— Не знам, милорд. Възможно е. Желаете ли да ви придружа?

Аномандър се усмихна.

— С радост бих приел компанията ти, Келарас.

— Сега ли, милорд?

— Да. Сега.

Поеха заедно на север.

Вренек не обърна много внимание на двамата ездачи, които слязоха в долината от североизток, а продължи да крачи сред труповете на падналите войници. Земята под тях беше все едно сдъвкана. Той използваше копието си като тояга, за да се крепи, докато крачеше между телата и се навеждаше от време на време да огледа безжизнените лица.

Болката и смъртта ги правеха неузнаваеми, а дори спомените, в които се беше вкопчил, вече бяха размътени в ума му.

Беше измръзнал, а вечерта бе странно сива, заклещена сякаш в облак от пепел, който отказваше да се слегне. Умиращите коне най-после бяха затихнали. Врани се спуснаха като опърпани знамена на нощта.

Едно изстинало лице привлече вниманието му. „Това един от тях ли е? Би могло. Виждал съм го. Да, това е един от тях. Някой е стигнал до него пръв. Но няма значение кой е стигнал тук пръв. Важно е само кой идва последен.

Казах, че ще отмъстя за Джиния, и ето ме тук.“

Обърна копието и насочи железния връх надолу, опря го в гърдите на мъртвия.

„Ще мушна дълбоко. Само това трябва да направя. Неговият призрак е тук. Близо. Не мога да ги видя повече, но знам, че са тук. Няма къде другаде да отидат.

Мушкам дълбоко. Натиквам острието, пробивам бронята, вълната, кожата. Това означава отмъщение. Това, което ще направя точно тук.“

Чу някакви звуци и вдигна глава. Две жени яздеха коне, направени от сплетени треви и клонки. Яздеха мълчаливо и го гледаха. Бяха само на десетина крачки.