Стивън Ериксън - Гаснещ зрак

Някой се приближи към него отляво и Келарас бавно се обърна. Беше Силхас Руин. Келарас прикри гнева, който изпитваше, зад маската си на войник, зад безчувствената външност на оцелелия.

— Милорд.

— Той сви знамето?

Келарас кимна и каза:

— И сега капитулира официално.

Силхас Руин беше ранен, кръвта се беше спекла по рамото му.

— Благородниците бяха, Келарас. Нашите предатели. Кръвните деца на самата Майка Тъма. Видя ли Хуст, капитане? Видя ли как държаха? Нямаше и да помисля, че е възможно. Каторжници. Убийци. Това желязо наистина е магия. — Стоеше, вече загледан към брат си в далечината. Въздъхна и повтори: — Той сви знамето.

— Милорд, ранен сте…

— А, това ли? Инфайен Менанд. Нападна ме, докато бях ангажиран с двама други. Опита се да ме удари в гръб, но я усетих.

— Съдбата ѝ?

Силхас сви рамене.

— Тя беше Менанд. — Помълча малко, след това попита: — Капитане, легионът Хуст… изтеглянето им по заповед на Редоун ли беше?

— Не знам, милорд. Знам само, че близо хиляда от тях лежат мъртви, без да са отстъпили нито крачка. — Поколеба се за миг, после добави: — Ако наистина командир Торас Редоун е заповядала отстъплението, постъпила е правилно.

Напрегнатото лице на Силхас Руин трепна в студена полуусмивка.

— Ах, капитане, изказаното ви мнение уталожва мъката на този свят.

— Едва ли, сър. Всъщност — добави той по-твърдо — в този ден ние нанасяме страдание на този свят. Единственото облекчение от него вече се нарича смърт.

— И поражение — каза Силхас Руин. Презрението му отпреди миг беше изчезнало. Той присви очи към далечната гледка. — Ах, сега Хун Раал излиза на преден план. Изчерпан, но все пак въпреки разстоянието виждам мръсната му усмивка.

— Да — отвърна Келарас, макар и да не си направи труда да проследи твърдия поглед на Руин. — Изглежда, ще има бракосъчетание.

Силхас Руин кимна и изплю червено в калта в краката си.

— Удари камбаните, мъдри граде Карканас. Изкарай своите бежанци по улиците. Развий червените превръзки, за да направиш подходящи знаменца и вимпели. Положи на земята оръжията, за да направиш пътеката за нашите крал и кралица. Нещо нащърбено и зацапано под краката — не беше ли желязото първата ни слава, капитане? Самото раждане на тайстите, ако трябва да се вярва на легендите. — Махна с ръка, повече червена, отколкото бяла. — Както подобава за момента.

— Милорд, видях дракон. В небето. В бурните облаци.

— Аз не.

Келарас се намръщи, но осъзна, че няма какво повече да каже.

— Капитане.

— Милорд?

— Моят брат все още стои сам. Не сте ли от неговите Домашни мечове? Вземете оцелелите си и отидете при него.

„А вие, неговият брат?“

— Да, сър.

Келарас се обърна да повика войниците си. Когато се събраха около него, видя, че Силхас Руин е тръгнал на запад, сякаш се канеше да продължи пешком до Карканас. След това погледна на югоизток и видя последните от легиона Хуст, стигнали до билото. Вопълът на желязото им, едва доловим, но ясен, се носеше в ледените сълзи на вятъра.

Празек смъкна зацапаните си с кръв ръкавици и ги пусна на земята.

— Е — изфъфли, понеже устната му беше порязана и вече покрита с черна коричка, — това беше жалък ден.

Датенар — още си поемаше трудно дъх, понеже го бяха ударили с боздуган — отговори:

— Жалък, тъй ли? Не, приятелю, зарежи жалостта. Разкарай тази жалка компания от съжаления. Не виждам благослов в мизерното им присъствие.

— Нижат се по пътя като бежанци — отвърна Празек и се изплю.

— И ще търсят подслона на рационалното, както подобава за отчаяната им нужда. Но тези покриви са скромни и тълпите се бутат под всеки от тях, като семейство глупаци, навъдили се извън дома си, твърде много тела и недостатъчно стаи. Ще строим ли пристройки? Да разширим ли този жалък покрив? Ба, я просто да навъдим още.

— И на това ти казваш?

Датенар сви рамене.

— Ами, казвам, да ти го начукам на чукането. Но ние сме прави, приятелю. Съжаленията въдят съжаления, непрекъснато пъшкащо настървено котило. Накрая ставаме по-долни от животни. При всичката ни претенция за вродено благоприличие, липсва ни достойнство.

Празек премисли за миг думите на приятеля си. После погледна тътрещите се наоколо фигури и промърмори:

— Виж това течение. И аз съм тук, тегли ме, бута ме и ме ръфа.

Седна на студената мокра земя.

Датенар направи същото.

— Често съм се чудил — разсъди Празек — на ума на някои от нашите хора, у които ловът предизвиква изблик на страст и жар, очите им блясват като на дете. Виждал съм как стрела поразява точно. Някое благородно същество на поляна, вдигнало тревожно глава, за да рухне, пронизано от желязното острие. От твоето признание, приятелю, сега разбирам какво е убито. Достойнството е естественото състояние на зверовете. Тяхната вътрешна същност, на която, може би, ловците в своята морална низост завиждат и затова стават зли. Да убиеш напук, ах, Датенар, как се разголват годините.