Стивън Ериксън - Гаснещ зрак

— Поел си командването. Какво би искал да направя, приятелю?

— Порицаваш ли ме от нейно име, Консорт?

— Не. Чух, че си нарекъл меча си Възмездие. Колко сигурен си в своята правота, Аномандър? Мисля, че така назован, мечът ще изисква от теб чистота на целта. Разбира се — добави той и леко сви рамене, — ще трябва да потиснеш всичко друго.

— Нима? Драконъс, нашите клетви спечелиха ли правдивост в този нов, чародеен век?

— Така мисля, да.

— Възмездие — отрони Аномандър замислено, присвил очи към вражеските сили отсреща.

— Размишлявал съм — продължи Драконъс — над идеята за праведен меч. Не както я схваща лорд Хенаралд с неговото желязо Хуст. Не бих ценил мнение от своето избрано оръжие, бих искал само определена ефикасност. Справедливостта, ако такова понятие трябва да съществува, трябва да е в ръката на онзи, който държи меча.

— А как ти би назовал своя нов меч? — попита Аномандър.

— Има нещо вродено хаотично във всяко оръжие. Разбираш ли това?

— Ако му липсва морален гръбнак, то да, разбирам го много добре.

Келарас слушаше тези двама мъже, с тяхната безсмислена и наглед неуместна дискусия, толкова встрани от настоящия момент, при нарастващото напрежение на двете армии, които скоро щяха да се сблъскат. Зачуди се, за първи път, дали и двамата не са луди.

— Тогава — попита Драконъс, — ще извадиш ли този ден своя меч в негово име? По-важното, можеш ли ? Говорех за онова, което трябва да се предаде, за да не те провали оръжието ти.

— Приятелю — каза Аномандър, — твоето присъствие носи разкол.

— Знам.

— Ще загубим благородниците. А след това ще загубим тази битка.

— Ще ме отпратиш ли при това положение, Аномандър?

— Решен съм да се бия за теб, Драконъс.

— Да, виждам това.

— Но ако пожелаеш да напуснеш… вземи своите Домашни мечове.

— Как мога? — попита Драконъс. — И как можеш ти, който си готов да стоиш вместо мен тук, да ме подканяш към такова нещо?

Аномандър отвърна:

— Казвам какво е възможното, без да има вина.

— Твоят брат, мисля, не те разбира много — отбеляза Драконъс. — Нито мен, изглежда.

— Моят брат?

— Все едно. Ние сме тук и никой от двама ни не възнамерява да отстъпи. Готов си да се биеш в мое име. Аз, следователно, ще се бия в твое.

Помълчаха. Най-сетне Драконъс каза:

— Ще отида при Айвис.

— Сбогом, Драконъс.

Драконъс яхна коня си, поколеба се за миг, след което отвърна:

— И на теб сбогом, Аномандър.

И подкара коня към своите Домашни мечове.

Първият син отново погледна към легиона на Урусандер. Войници се бяха спуснали да помогнат на олюляващия се Хун Раал да се изкачи по склона.

— Келарас.

Сепнат, Келарас слезе и отиде при Аномандър.

— Милорд?

— Какво направи моят брат?

— Говори с Драконъс.

— И?

— Убеди го да избяга.

— Да избяга?

— Драконъс се съгласи. Разбра необходимостта, милорд. Но иска да вземе своите Домашни мечове в изгнанието със себе си.

— И откри, че са тръгнали с мен.

— Да, милорд.

— Значи щеше да избяга.

— В името на любовта, милорд, да.

— Да го принуди към този избор, Келарас, е безсъвестно.

— Сър, бяхме отчаяни.

Аномандър се обърна рязко към него.

— Бил си съучастник в това? Добавил си своята тежест към настояването на брат ми?

— Милорд, бях свидетел. Това и нищо повече. Вашият брат не се интересува много от съветите ми.

— И все пак… а, разбирам. В крайна сметка тъкмо Силхас ме доведе тук. — Отново се обърна към долината. — Добре.

„Добре? И нищо повече?“

— Милорд? Да се върна ли при лорд Силхас Руин? Какво да му предам?

Аномандър вече се беше обърнал към левия фланг и гледаше как Драконъс спира до Силхас. Започна спор, но двамата бяха твърде далече, за да се чуе нещо. Въпреки това Келарас успя да види изненадата и стъписването на Руин. Миг по-късно братът на Аномандър беше на коня си и яздеше бързо… не към Аномандър, а възви зад строените редици. Яздеше, осъзна Келарас, към благородниците.

„Няма да стигне там навреме. Те са видели Драконъс. Разбрали са какво става.“

— Никакво послание — каза Аномандър. — Присъедини се към моите Домашни мечове, капитане. Ще трябва да действаш на мястото на брат ми.

— Да, милорд.

— А, още нещо.

— Да, милорд?

— Ти и моите Домашни мечове сте под командването на лорд Драконъс.

— Сър?

— Моят приятел е тук в името на любовта, капитане. В отсъствието на каквото и да било друго не е ли това достойна кауза? Нека вземем неговата страна.