Стивън Ериксън - Гаснещ зрак

— Как са сметките, чудя се?

— Моля? Кои сметки?

Тя се намръщи.

— Кой умря имам предвид. Лорд Аномандър? Капитан Айвис? А самият лорд Драконъс? — След като той не отвърна, тя продължи: — Харесва ми порталният сержант, Ялад. Толкова искрен, не мислиш ли? И загрижен, за дамата и за момичето. Надявам се да е жив.

— До това се свежда, нали? Административни проблеми вече, чиновниците и писарите излизат от сенчестите ниши. Кой какво взима, кой плаща, на кого се плаща. Писма, изпратени до семейства в провинцията, със съжалителен тон, но вдъхващи трайна гордост от онези, които пожертваха своя живот в защитата на… каквото е там.

Тя го изгледа през облака дим.

— Не харесваш такива като мен, нали?

Той сви рамене.

— Нуждата от организация изисква внимание, след като прахта улегне или, в този случай, след като кръвта попие в калта. Дали не харесвам чиновниците, които са толкова съдбовно важни за жизнеността на цивилизацията? — Въздъхна. — Вероятно. Стържещи пера вместо познати лица, колони и списъци вместо мечти и страсти. Святото чудо на живота, сведено до бележки. От какво се отказваме, Сорка, с тази нужда да организираме, категоризираме, резюмираме?

— Признавам — отвърна тя, — моята задача е бездушна, задача, изискваща бездушие, задача, гарантираща душевно поражение. Не можеш да си представиш, хирург Прок, бавната смърт на душата в повтарящото се потръпване на една ръка.

Прок я изгледа продължително, а после се приближи, пресегна се и хвана ръката ѝ.

Тя вдигна очи към него и се усмихна съкрушено.

— Здравей, мамо — каза Орфантал и стана от пейката. — Това тя ли е? Моята сестра.

Сандалат стоеше до вратата, хванала ръката на момиченцето — момиченце с катраненочерна коса и блеснали очи. Очите ѝ бяха впити в сина ѝ; чудеше се какво в него толкова я плаши. Твърдостта на сериозния му поглед сякаш изцеждаше цялата ѝ увереност и тя изпитваше непреодолимо желание да се унизи пред него, като потърси прошка.

Той пристъпи към тях и се усмихна на Корлат.

— Аз съм Орфантал — каза ѝ. — Твоят брат. Ще се грижа за теб. — Вдигна очи към Сандалат. — Не е ли така, майко?

Тя поклати глава. Оживели кошмари бяха започнали да я мъчат. Нещо се раздвижваше вътре, всички жестоки ръбове и жилещ укор, сякаш някаква част от нея бе надвиснала отгоре и шепнеше множество неприятни истини. „Ти не беше достатъчно добра с нито едно от тях. Децата, които той измъкна от теб, един провал след друг. Той ги избута през…“ Поклати глава. „Той беше бог — отвърна на другото си «аз». — Той избра мен. Мен!“

— Майко?

— Не — каза Сандалат. — Тя ще се грижи за теб и ще те защитава, не обратното. Дори това да отнеме живота ѝ, Орфантал, тя ще защитава моето съвършено, красиво дете. — Помълча. — Може не винаги да ме има, разбираш ли. Може да се наложи отново да замина. — Издърпа ръката си от ръката на Корлат и това се оказа по-лесно, отколкото очакваше. — Вземи я сега — каза на Орфантал. — Аз отивам в стаята си.

— Стаята ти?

— Живяла съм в Цитаделата преди, знаеш! — Грубият ѝ отговор накара и двете деца да трепнат и Корлат забърза към Орфантал, а той я прегърна и я вдигна.

Сандалат видя как малките пухкави ръце на Корлат стиснаха сина ѝ през врата.

— Да. Така е по-добре. Изобщо не те бях предвиждала, Орфантал. Всичко беше грешка. Но сега разбирам. Имаше причина в края на краищата, причина да те има. Ти си от значение, но тя не е.

— Вече я обичам — каза Орфантал.

— Тя ще те надрасне…

— Знам.

— И ще те защитава винаги.

— Скоро — каза той — ще бъда като неин по-малък брат. Има я кръвта на азатанай в нея.

— Не. На бог.

Той кривна глава.

— Бог, Орфантал! Който очаква разни неща от теб, също като мен. Този бог — трябва да разбереш това, — този бог няма търпение. Той презира слабостта. Ако сме слаби, той ще ни нарани. Кажи ми, че разбираш!

— Разбирам.

— Добре. — Сандалат тръгна към вратата. — Имам си място, където да се скрия. Безопасно. Отивам там и заключвам вратата.

— Да. Довиждане, мамо.

Тя спря и го погледна през рамо.

— Когато всичко пламне, ела и ме намери. В кулата.

Той кимна отново. Доволна, въпреки тръпката на паника зад мислите ѝ, тя излезе. В коридора за миг спря. „Цитаделата. У дома съм.“

Усмихна се и тръгна към кулата и тайната си стая.

Дълг е за онзи, който се е провалил в защитата на каквото и да било, да спре, да коленичи в прахта и да помисли, след като толкова много е било изгубено, за малкото, което остава. Гризин Фарл имаше много опит с това скромно обезщетение. В края на краищата, ако човек може да си поеме дъх, то не всичко е изгубено. Ако човек може да намери някакъв остатък от надежда, тогава болката от скръбта е само преходна и бремето, което предстои, ще намери рамене, способни да го удържат.