Стивън Ериксън - Гаснещ зрак

— Съжалявам. Кой ще ме види веднага?

Почти свенливо Гризин Фарл пристъпи в стаята.

— Майка Тъма. Твоята богиня. — Сви рамене и добави: — Раненото сърце се свива, все едно свиваш юмрук. Тя ще те види сега и ти на свой ред ще я видиш. От тъмнината, проявление от плът, кръв и, навярно, сълзи.

Ланеар издуха облак дим и изсумтя.

— Малко е късно за това.

— Такива неща не минават бързо, Върховна жрице, дори за богиня.

След малко Ланеар се надигна от стола си.

— Дошла ли е вест от Тарнс?

— Още не.

Тя видя колебанието му и кривна глава.

— Кажи ми. Ти несъмнено имаш свои начини да… виждаш разни неща.

Той въздъхна.

— Лорд Аномандър е свил знамето. Битката е свършила. Лиосан се приближават към града, триумфално. Мнозина са мъртви. Е, можеше да е и по-лошо.

Тя седна отново, краката ѝ бяха останали без сила, и посегна с разтреперана ръка към наргилето.

— А… Драконъс?

— Заминал.

— Не е мъртъв?

Гризин Фарл извърна поглед.

— Заминал, мисля, е по-добра дума.

— Майка Тъма знае ли това?

— Знаела го е от доста време, да.

Ланеар издуха облак дим и изгледа азатаная през булото от къдреща се белота.

— И сега тя ще види своята Върховна жрица.

— Да.

— Защо?

— Допускам — отвърна той колебливо, — че трябва да се направят някои приготовления. За бракосъчетание.

След малко тя стана отново и заоправя халата си.

— Води, азатанай.

Хирург Прок се подпря на перваза на прозореца и с дланта на дясната си ръка разтопи леда по тънкото леко грапаво стъкло.

— Флагът на кулата е спуснат — каза след малко. — Поражение. Капитулация. Окупация. Но пък… — добави, щом се изправи и се обърна към Сорка, — те са чужденци само по обичай и скоро това ще избледнее. Предвиждам смесване в бъдеще и не мога да не се зачудя що за потомство ще роди такъв съюз. — Вдигна шишенцето си и отпи глътка спирт.

Сорка отиде до един плюшен стол и седна тежко на него.

— Внимавай с факлата, да не ти се подпали дъхът.

— И да са огън думите ми, пламъкът е малък.

Тя взе едно шило и започна да чисти лулата си.

Прок погледна към вратата, през която лейди Сандалат и дъщеря ѝ бяха излезли преди малко, тръгнали за онази съдбовна среща със сина ѝ. Чул беше, че в Цитаделата има двама заложници, единият — момиче, почти подивяло от занемареност. Орфантал беше другият. Незаконният син на Сандалат.

— Много съм пиян — призна той. — Но предложеното изтръпнало облекчение се оказва фарс за усещането. Сърцето ми все още се къса, но само чувам смътно приглушен хлип. Такъв е съмнителният дар на пиенето.

— Познаваш ли със сигурност сигнала на флаговете, Прок?

Той кимна.

— Заради престъпленията ми. Някъде на изток знамето се е смъкнало. Защитниците на Майка Тъма са разбити. — Сви рамене. — Победа и поражение. Двете състояния са замръзнали във времето. Моментът е избуял, но цветът бързо вехне.

— Видял си твърде много битки — отбеляза Сорка.

— Да, но трябва да те уверя, че и една е твърде много.

Тя разпали лулата си.

— Е, а сега? Сватба.

Прок кимна.

— Тържество, твърде тържествено, твърде фалшиво. Виждам съпруг и съпруга, застанали в кръг от върхове на мечове. Ще се усмихнат ли те сега? Ще стиснат ли ръце? Наистина ли троновете ще са един до друг? Тронна зала, наполовина обагрена в светлина, наполовина потънала в мрак? Пиенето отслабва силата на въображението ми, както винаги, което смятам за благослов.

— Любопитството ти притъпено ли е?

— Не притъпено, просто студено и безжизнено. А ти?

— Ще е неловко — каза тя, след като помисли малко. — Притеснени свидетели ще се мъчат да намерят точните думи, ще се напрягат да докарат нужните усмивки и да изрекат поздравленията. Церемонията прави усилия, но се проваля накрая. Аз поне се радвам, че ще избегна поканата.

Той ѝ се усмихна тъжно.

— На нас, от простолюдието, ни е спестена церемонията, макар да допускам, че предстои известна публична демонстрация. Тези символи са необходими, макар и само за да облекчат тревогите ни.

— Умът на лейди Сандалат е разтревожен — каза Сорка, забила очи в чашката на лулата си.

— Травмата е тежка — отвърна Прок. — Умът ѝ трябва да се дистанцира, да се отдръпне някъде. Може би в детски спомен — разсъди той, — в някое убежище.

— Тя не е дете, докторе.

— Да, не е. Нещо обаче се е изкривило в душата ѝ.

— А боиш ли се за детето?

Той я погледна рязко.

— Кое от двете?

Сорка извърна очи. После изведнъж заговори отново, макар тонът ѝ да беше сдържан.