Стивън Ериксън - Гаснещ зрак

След дълго мълчание тя се приближи и застана до него. Очите му бяха впити в паното.

— Драконъс — каза Херат — е правил това преди. Виждаш ли го? Това кръгче мрак, което носи като наметало — или криле. Виждаш ли жената до него? Коя е тя, чудя се? Кой забравен предшественик е имал неговите дарове, само за да изчезне от паметта?

— Това е само петно — каза тя. — Въображението ти…

— Е надвито от истината — каза той рязко. — Заслепявай се, ако трябва. Най-сетне започвам да разбирам.

— Какво? Какво има за разбиране, историко? Направихме каквото трябваше.

— Не. Мисля, че се провалихме.

— Какво искаш да кажеш?

— Видяхме Драконъс, с Келарас по петите. Тръгваха към долината Тарнс.

— Да, за да може Драконъс да си върне Домашните мечове.

— Но той няма да ги върне — каза Херат. — Не може. Не разбираш ли? Това е негова битка. Било е неговата война, от самото начало. Ние просто не го осъзнахме.

— Говориш глупости — сопна се Ланеар. — Лиосан носят вината. И легионът на Урусандер. Хун Раал…

— Провалът намира безброй оправдания, Върховна жрице, и всяко е като капан. Всяко може да те хване в клопката да повярваш, че моментът е бил уникален. И човек се заблуждава, като се съсредоточава върху подробностите, вместо върху самия провал. По този начин провалите избуяват безконтролно и безпрепятствено и ние не осъзнаваме онова, което е общо за всички тях.

— А то е?

Той сви рамене.

— Лицето в огледалото. — Чу как секна дъхът ѝ, но продължи безпощадно: — Това е едно жалко прозрение, Върховна жрице. И не сме сами в своите… грешки в преценката. Драконъс и неговият начин да обича. Мислил съм, много пъти, че неговият начин да обича се превръща в начин да се воюва. Наречи го глупак — много лесно е. Но дори тогава, Емрал, задели за този човек миг за жал.

— Той трябваше да е единствената ни жертва, Херат. Настроихме Силхас срещу него и това, което беше направено, беше просто необходимото. — Махна пренебрежително към паното. — Това не означава нищо, то е просто клопка за страховете ти и превъзбуденото ти въображение. — Отдръпна се и заяви: — Ще те оставя да се бориш в нишките ѝ. Трябва да продължа приготовленията си за пристигането на моята двойничка Лиосан.

Той не виждаше смисъл да отговаря и само се вслуша в заглъхващите ѝ стъпки.

„Ах, Драконъс. Горкият подведен мъж. Всичката онази сила, всичките онези години… колко хиляди? А ти все още залиташ, ръцете ти са затрупани с дарове, думите ти — завинаги безжизнени в настойчивата си молба.

Може би твоите азатанаи са били твърде малко, по-скоро голямо семейство, отколкото загадъчни, будещи възхищение чужденци? Може би сте се познавали твърде добре. Или може би, Драконъс, твоят провал е бил и е личен, вписан дълбоко в твоите кости и кръв, в онова сърце твърде щедро, твърде натежало с всичко, което е готово да даде, и твърде устремено да дава, за да получи нещо в замяна. Да превърнеш щедростта в оръжие… ах, нищо не разбираш, нищичко, нали?

Прецени приятелите си, добри човече, толкова малко на брой, толкова предпазливи. Малцина биха могли да отвърнат на твоята щедрост. От всички тях само Аномандър би могъл да стане равен на теб, но и той малко странно омаловажава тайните ти. Все пак, чудя се дали подозира…“

Херат можеше почти да ги види, там, над долината Тарнс. Как, зачуди се той, щеше да се разиграе онзи съдбовен разговор? Напрегнат, като при мъже, за които дела и жестове означават повече от всякакви думи. Среща на погледи, разпознаване на намерения, а след това, накрая, простото кимване, предвещаващо трагичната загуба на всичко, което предстои.

„Трябва ли да напиша за тази среща? Не съм ли историкът, затвореният в клетката свидетел зад решетките, потръпващ от лудия свят навън?

Виждам падаща лапавица от намръщено небе, притъмнял зимен следобед, само с намек за идващата буря. Виждам как лорд Аномандър извръща замислено взор от далечните вражески редици — или може би се обръща след страховитата магия, и лицето му е изкривено от скръб…

Не, нека се закачим над месото от тази битка, преди плътта да изстине. Да надвиснем и да завъртим небрежен поглед. Виж Драконъс, слиза от запъхтян кон. Капитан Келарас е зад него, почти се слива с фона, нашият самотен свидетел, овързан в нишки. Малко други присъстват, никой с дързостта да се доближи, за да чуе какво говорят двамата мъже. Само капитанът, лице от черни нишки, избелели от отминаващите векове. Името му ще бъде забравено, ролята му — премълчана.