Стивън Ериксън - Гаснещ зрак

— Аз се боря за любов — прошепна Вренек. — Искам да кажа, за Джиния, която те нараниха.

Лордът примига към него, намръщи се и каза:

— Остави копието си. Бягай при нея. Върни ѝ онова, което е изгубила.

— Но… как?

— Отмъщението свива сърцето, Вренек. Не е достоен път.

Вренек избърса сълзите си и огледа нападалите войничета.

— Свърши се — прошепна лордът. — Свий знамето. Драконъс е избягал, Домашните му мечове са посечени до един. Той плаче от гняв и тъмнината го поглъща. Хуст — скъпите на сърцето ми Хуст — почти половината си отидоха. Един страхливец излезе напред, видял оголения фланг и неизбежната касапница. Събра приятелите си каторжници и с необикновена сила на духа ги поведе в отстъпление. Мнозина, които щяха да умрат, сега са живи — благодарение на него. Торас Редоун — ах, моята мила Торас — не мога да кажа съдбата ѝ. Не смея. Войниците поети още са живи — Първият син ще се радва да научи това, сигурен съм. Те се биха добре, както се очакваше, а сега, останали без коне, крачат с приятелите си Хуст. Оръжията са прибрани, желязото мълчи, ближат раните си и се гледат едни други — от ритуала е, разбираш ли? Онзи ужасен ритуал. Той отне добродетелите — до една. Чест, почтеност, вярност, дълг — край на всичко това! Нито един войник сред тях не може да намери утеха в лъжите, които ще си казват. Онези толкова нужни лъжи, които пазят мъжете и жените да не загубят разсъдъка си. Моите бедни Хуст!

— Не разбирам — каза Вренек.

— Всеки войник сега е изправен пред истината, отвътре и отвън…

— Милорд? Каква истина?

— Само тази: за всичко, което са сторили, няма извинение. Никакво. Оправданието не забулва нито едно деяние. Нищо не остава, нищо не се скрива. Заблудата е невъзможна. Те отнеха живот! Не просто в тази битка, а във всички битки, които са водили — онези, които ги пратиха в мините, онези, които раниха толкова много, онези, които накараха толкова много хора — любими хора — да страдат заради това, което са направили! За това скърбеше желязото, разбираш ли. То знаеше какво предстои. — Наведе се отново напред, с широко отворени очи. — Вземи един мъж или жена, смъкни от тях лъжите, които си казват, докато останат голи пред себе си, с душите им напълно открити. И тогава — направи ги войници . Кажи им да убиват. Разбираш ли? Никаква броня не може да ги защити. Никой меч не може да бъде друго освен това, което е — наострено желязо, което краде живот. Сега — добави той с хриплив шепот — виж ги как излизат от полето на битката. Виж лицата им, там под шлемовете. Виж очите им. Казвам ти, Вренек, не можеш да си представиш страданието, изписано там. Не можеш. Нито аз мога. И все пак, все пак го виждам . Виждам го!

Седяха смълчани и неподвижни, макар че вълни от болка разтърсваха стареца и лицето му се гърчеше. Вренек извърна очи от страданието му. Огледа оловните войничета, нападали в калта. Чуваше сякаш в ума си риданията на ранените и умиращите. Виждаше войници, залитащи замаяни от бойното поле, и точно както го беше описал старият лорд, имаше нещо разбито в очите им. А някъде другаде други викаха в плах триумф, сякаш всеки от тях бе попаднал в капана да прави нещо, което мислеха, че трябва. При онази радост. При онова удовлетворение.

Но старецът бе споменал за облекчение. Чудото от него и тръпнещото неверие, че си оцелял по късмет, който е поразил толкова много други. Спомни си наново собствения си провал, когато лежеше на земята край имението, свит на кълбо около раните в тялото си.

Тъжното беше, знаеше вече той, че умиращите все още имат неща, които да направят, неща, които да кажат. Умиращите все още имат лица, които искат да погледнат за сетен път. Радости, към които искат да посегнат и да се вкопчат в тях. Умиращите копнеят за всичките прегръдки, които никога вече няма да ги намерят, и техният свят е свят на скръб.

Стори му се, че чува скръбта на мечовете на Хуст, стенещите шлемове и воя на ризниците. Съпътстваха всеки войник на Хуст, докато бойците се изнизваха от долината в раздрани разпокъсани редици; много от тях крепяха ранените си другари. Желязото даваше глас на умората и на всички неща, изгубени в този ден.

За миг волята му да продължи се разколеба. Когато възрастните залитаха толкова лошо, какъв бе смисълът да ги гледа?

— Вренек.

Той погледна стария лорд и видя, че едната страна на лицето му се е смъкнала, като издърпана надолу от невидими ръце. И гласът му беше някак завален.

— Милорд? Какво ви е на лицето?