Стивън Ериксън - Гаснещ зрак

— Маската. Счупена. Слушай.

— Милорд?

Старецът се смъкна на една страна, дясната му ръка увисна уморено.

— Хайде върви. Щом трябва. Иди. На своята битка. Кажи им.

— На кого да кажа? Какво?

— Моите Хуст. Кажи им. Съжалявам.

— Да им кажа, че съжалявате? За какво съжалявате?

Вренек взе копието си. Дръжката с ледената кора по нея опари дланта му, но щом стисна здраво, ледът се стопи.

Лордът залитна настрани, по-близо до своята редица оловни войничета. Помъчи се, с напрегнато лице, да посегне с лявата си ръка — все още здравата — към играчките. После помете с нея и ги събори. Отпусна се на една страна с глава на ръката си, готов сякаш да заспи. Когато отвори очи, лявото беше червено и течеше.

— Съжалявам — прошепна той. — Всичко свърши. Всичко свърши.

И заспа.

Вренек се поколеба. После остави копието. Прекрачи канавката, смъкна промазаното си с восък наметало — онова, което му бе дал самият лорд Аномандър — и загърна лорда с него.

Вятърът задра с нокти през ризата му. Той потрепери, взе копието и вдървено се върна на пътя, сред гмежта от призраци, които все още крачеха по него.

Задържа се отстрани, за да не минава през толкова много от тях, а когато забърза, студът си отиде.

Когато първите блясъци на магия огряха небето на изток, историкът Райз Херат избяга от покрива на кулата. Затича по спиралните стъпала надолу — забързано, замайващо спускане. Щом стъпи на главното ниво на Цитаделата, мина по малко използвани проходи и коридори, без да срещне никого, а след това продължи надолу, докато се озова в сводестата зала, затрупана с очукани статуи от миналото и забравени портрети. Подмина с безразличие бронзовата ужасия на ръмжащите хрътки — която толкова го бе изтерзала последния път, когато влезе тук — и се запъти към струпаните пана.

Някой добросъвестен чиновник беше поставил етикети на всяко руло и беше изписал името и какво е известно за всяко изделие, наред с нещо като пореден номер. И да пазеха архивите на цитаделата някакъв главен списък, Херат не знаеше нищо за него. Клекна и заоглежда из кожените етикети на краищата на рулата, като присвиваше очи — мастилото на места беше избеляло до неузнаваемост. Най-сетне намери каквото търсеше.

С мъка издърпа рулото от купчината, при което много от другите се изхлъзнаха, разпиляха се и се развиха на пода. Очите го засмъдяха от прахта и носът му потече. По-скоро усети, отколкото видя пърхащите около него молци. Разви плячката си на пода.

Фенери вече не бяха нужни. Тъмнината не можеше да скрие нищо. „Толкова по-жалко.“ Изправи се и загледа огромната извезана сцена в тъканта. „Битката на Бурята във Века на Основаването, неизвестен автор“. За последен път беше видял този гоблен преди повече от трийсет години и едва помнеше историята му. Вероятно го бяха намерили в някой килер при някое от многото подновявания на стаи; необходими, понеже обитателите на Цитаделата вечно нарастваха с нови послушници, жреци и жрици. Или на стена в някоя отдавна запечатана стая, наново отворена. Подробностите едва ли бяха важни, заглавието — още по-малко.

„Каква битка? Каква буря? Какъв Век на Основаване?“

Огледа гъмжилото от фигури по обруления от ветрове пейзаж, рояците летящи дракони, раздиращи тъмните облаци, надвиснали ниско над бойното поле. Очите му се присвиха към билата от двете страни, където стояха съперниците командири на двете армии. Едната фигура, висока и войнствена, беше зацапана с нещо черно или пък тъканта беше овъглена, все едно нещо зачерняше въздуха около нея.

Навремето го беше помислил просто за повреда, плъзнала гниеща плесен може би, или пък за опушено от факла. Но сега, щом се вгледа по-внимателно, видя, че самите нишки са черни.

„Това е той, Драконъс. Шлемът скрива лицето му, но стойката му го издава. Това, и тъмнината, като пушек. Видях го днес, докато крачеше през Терондай.

Бездната да ни вземе, какво сме направили?“

Нечий глас проговори зад него:

— Търсих те на кулата.

Херат затвори очи, без да се обърне към нея.

— Но си ме проследила дотук.

— Докладваха ми за преминаването ти — отговори Емрал Ланеар. — Това е моят храм все пак.

— Да. — Историкът отвори очи и погледът му се върна на паното, разгънато на пода пред него. — Има чест, а има и глупост.

— Какво искаш да кажеш?

Той все още не извръщаше лице към нея.

— Ако в хода на своя живот се озоваваме на същото място, отново и отново… в какъв урок не сме се вслушали? Що за упорит идиотизъм е неуязвим за каквото и да било самонаблюдение, каквато и да била способност да се мисли и разсъждава? Как става така, Върховна жрице, че един-единствен мъж или жена може така горчиво да съответства на историята на цял народ?