Стивън Ериксън - Гаснещ зрак

Драконъс проговаря.

— Ще ми откажеш ли, приятелю? Не сме ли се сражавали рамо до рамо преди?

Аномандър като че ли трепва за миг, преди да се обърне към Консорта.

— Търсиш позволението ми ли, Драконъс? Защо?

— Ако ми заповядаш да се оттегля, ще го направя. Но ме разбери, Аномандър. Ще си взема Айвис и моите Домашни мечове.

— Готов си да разбиеш сърцето му значи.

Драконъс присвива очи към Айвис в далечината, където той е начело на своята конна част… и погледът му е впит в неговия лорд, сякаш само очаква призива.

— Разбирам. Треската го е обзела. Не би трябвало да съм изненадан от това.

Аномандър кимва.

— Легионът на Урусандер се подготвя да настъпи. — Оглежда вражеските редици, а след това задава един съдбоносен въпрос: — Как е Майка Тъма?

Драконъс като че ли трепва от простия въпрос на Аномандър.

— Тя отказва присъствието ми. Боя се, че знае какво мисля и че онова, което е между нас, вече е наранено.

— Фатално ли?

— Не мога да кажа. Би ли искал да е така?

Аномандър поклаща глава.

— Не, никога това, Драконъс.

Няколко мига изтичат, докато двете армии се колебаят, докато небето губи волята си и леденият дъжд замира, и странна, уморена тишина завладява сумрака. После Драконъс казва:

— Мога да го поправя.

Нещо преминава по лицето на Аномандър, все едно че току-що е понесъл шамар, но той кимва бавно и казва:

— Драконъс, трябва да почета тази твоя любов, този твой кураж.

— Ще го поправя — казва отново Драконъс.

— Поемете командването на своя фланг тогава, сър. Айвис и Силхас Руин ви чакат.

— Ще водя моите Домашни мечове — казва Драконъс. — Твоите оставям на твоя брат, разбира се.

— Както желаеш.

— Аномандър?

— Да?

— Няма да отстъпим.

— Да, Драконъс, не очаквам.

— Тя ще види това, нали?

Аномандър не отговаря.

Драконъс прокарва ръка по лицето си и добавя:

— Остава проблемът с твоя брат, Силхас Руин.

— Драконъс?

— Тръгнах насам, приятелю, чудейки се дали си присвоил моите Домашни мечове. Дали просто си ми ги отнел.

— Аа, разбирам. А ако бях?

— Ще говоря с Айвис по въпроса. Аномандър, предпочетох да вярвам, че не си.

— Благодаря ти — отговаря Аномандър.

— Твоят брат…

— По-късно може би — заявява Аномандър с особено категоричен тон.

Драконъс поглежда приятеля си, с изражение твърде близко до примирението, а после отива при коня си. Яхва го и препусва към левия фланг, за да поеме командването на Айвис и своите Домашни мечове.

Райз Херат примига и избърса очите си. Беше най-кратката възможна пауза и ето, че грохотът на битката се върна, дразнещото разногласие на почернял бронз и избелял мрамор, статуите, пленени в своята безнадеждна война.

Самата плът предава бронята и бушуващите мечове на Хуст. Затворници, престъпници, умиращи в името на цивилизация, която ги е отхвърлила. Твърде непригодени, за да живеят, сега умират с десетки.

Айвис пада, биейки се за своя лорд. Силхас Руин беснее и плаче, докато сече с меча си всички дръзнали да се доближат. Лорд Аномандър стои плувнал в кръв. Изсякъл е пространство около себе си и вижда най-сетне неизбежния край на тази касапница. Изгазва от бойното поле, изкачва се по разкаляния склон. И стига до знамето на Тайст Андий — държи го един младеж. Лордът взима високия прът от ръката на момчето…

А Драконъс? Никъде не се вижда. Тялото му никога няма да бъде намерено.

Не е лесно да се убие азатанай.

Херат вдигна ръце към очите си, хвърли ужасната гледка в благословената тъмнина. „И ние направихме това. Емрал и аз… Бездната да ни вземе.“

Знамето се килна и се люшна надолу.

„Свърши. Всичко свърши.“

Изстена и тръгна залитайки през залата, блъскаше се в статуи, очите му все още бяха покрити от проклетите длани. Падаше и трескаво ставаше. Объркан, насинен, разранен, вървеше сред извисяващите се фигури. И се изгуби.

Бяха го обкръжили. С ръце, зацапани със собствената му кръв, се пресягаха към него. Той изкрещя, хвърли се напред и залитна.

Залата отекна от виковете му и хиляди гласове завиха от болка и скръб.

Всичко в името на един мъж.

— Тя ще те види веднага.

Върховната жрица Емрал Ланеар трепна и вдигна очи към азатаная на прага. Всмукна нова порция дим, напълни дробовете си и усети познатата захапка, шока, притъпен до смътна наслада. Намръщи се на грамадния брадат мъж и поклати глава.