Стивън Ериксън - Гаснещ зрак

Но те бяха устояли.

„Досега.“

Армиите, строени от двете страни на долината, все още не се бяха раздвижили. Ендест се зачуди какво са видели току-що. Магията, когато най-сетне го порази, го беше надигала на моменти от земята и пипала зеленикава светлина го разкъсваха както разгневено дете къса парцалена кукла.

Но при все това нищо не се беше измъкнало покрай тях. Мрак и Светлина кръжаха в убийствена прегръдка, извиваха се на спирала към небето и се гърчеха в облаците горе. Ендест Силан бе продължавал да се бори, а на сто крачки на запад от него Седорпул беше правил същото.

Докато не ги връхлетяха най-последните вълни. Ендест Силан беше чул крясъка на Седорпул, звук като от желязно острие, изстъргало в камък. Зърнал беше за миг, посред мъчителната отбрана, увисналото тяло на Седорпул, от което се лееше ужасно много кръв, а после той падна по гръб на земята и замря.

И все пак сега Ендест пълзеше към стария си приятел, гледан от хиляди хора.

Разбираше какво е станало. Шокът е ужасна сила. Ужасът отнема всичката сила от плът и от ум. Нищо не остава. Всякакъв избор изглежда невъзможен. В момента светът просто се беше килнал и всяка душа се мъчеше да се закрепи.

„Това е смъртта на невинността. Светът на детето си е отишъл. Разкъсан на парчета. Какво следва? Никой не може да каже. Но вижте ме тук, гърча се като змия с прекършен гръбнак. Вижте ме тук вместо вас, приятели. Такава мощ, каквато видяхте, ни унизи. Всички до един.“

От дращещите му по земята ръце капеше гъста лепкава кръв. Дланите му се притискаха в димящата кал и камъни. Беше я заслепявал с всяко посягане, но дори това вече нямаше значение. Ендест усещаше, че умира — а един умиращ човек трябва да бъде оставен сам.

„Благородни лордове, ние ви провалихме. Войници на Хуст, Домашни мечове, ние ви провалихме. Простете ни.

Но не! Забрави това самосъжаление. Проваляме се от криза на вярата. Яростната защита разкри истината за това, също както Хун Раал опровергава величието на Светлината. Ах, такива слаби съсъци…“

Странни сенки профучаха над него. Той вдигна очи към тежките облаци и примижа, щом видя кръжащите през тях огромни тъмни очертания. „Любов моя, там ли си? Хайде, извърни поглед, моля те. Не поглеждай надолу.

Простите истини често са най-трудно поносимите. В края на краищата да умреш сам е истинският начин да умреш. Най-личният акт, най-личната битка. Остави ме на него и ако силата ми издържи, ще стигна до приятеля си. Не моля за нищо повече. Не търся никаква друга утеха.

Смърт накъсва пътя на този поклонник.“

— Раздор между командирите! — извика старият лорд, коленете му вече бяха зацапани с кал, ръцете му — посинели от студа. Беше поставил няколко от оловните войничета в кръг зад редиците. — Смут е обзел сърцето на Първия син. Други го задържат — готов е да се втурне надолу към онзи издъхващ мъж, единствения останал. Градушка и свирепи ветрове ги пердашат! Зимата смразява сълзите им! Той се напряга, неустрашим срещу ужасната магия!

Вренек зяпна малките фигури от двете страни на канавката. Настъплението беше включило съвсем малко от войниците, след като лордът бе настоял, че първо трябва да има сражение с магия. Сред трескавите хвърляния на ашиците и победоносните викове на стареца небето се беше снишило и бе заваляла суграшица. Разтреперан и присвит, Вренек непрекъснато извръщаше очи натам, където бе оставил копието си, гледаше как зрънцата ѝ се трупат по железния връх, как водата се стича по дървената дръжка. Междувременно старецът продължаваше:

— Ето тук — каза той с хриплив глас — сърцето се пръска. Стари знамена са вдигнати. Чест, вярност. Дори… ах, това е най-жалкото, нали? Да вдигнеш високо тази последна добродетел, да изречеш самотното ѝ име и в милата ѝ сянка, ах, Вренек, виждам войници да рухват покосени. — Старецът падна по гръб и суграшицата заудря по сбръчканото му лице. Той зяпна нагоре в почернялото небе. — Ще чуем ли думите им, прочее? Те стоят, почти сами. Стоят едни срещу други и всичко, което някога ги свързваше, вече се разплита. И все пак, такова благоприличие! Такова… достойнство . — Вдигна мръсните си ръце и задра по лицето си.

Вренек се огледа и едва сега видя, че старецът е преместил „издъхващия“ си шампион до падналия му другар, докато от неговата страна самотният му шампион оставаше прав, затънал до глезените в калта. „Бутам ли го и него? Свършихме ли вече с това?“

Тътенът на гръмовете беше заглъхнал и сега залез и сумрак водеха безмълвна война в небето. Призраците продължаваха да се точат в колона, твърде много, за да може човек да го проумее дори, и извръщаха глави да ги погледнат, докато отминаваха.